Нашите заложби
- Автор: Шекли Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Мадански
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нашите заложби». Краткое содержание книги:
Морери, все още потресен от хипнозата, даде своите уверения за това, че земляните ще бъдат винаги добре дошли.
Сантиментален порив накара Кросуел да му подаде ръка. Вождът озадачено я разгледа после я взе в своята, без да разбира значението на този жест, но моментално я отхвърли и изписка от болка. Кожата на дланта му се изду, като при силно обгаряне.
— Какво му стана? — изплаши се Кросуел.
— Потта! — с убит глас поясни Маартен и отпусна рамене съкрушен. — Сигурно им действа като киселина. Хайде да изчезваме!
Дюрелианците заплашително ги наобиколиха. В ръцете на някои се появиха камъни и тояги. Вождът, все още сгърчен от болка, спореше за нещо със съплеменниците си. Земляните решиха да не чакат края на дискусията и предприеха стратегическо отстъпление към кораба с максималната скорост, на която беше способен подскачащият с жезъла Маартен.
Тъмната гора бе пълна с подозрителни звуци. Запъхтени, астронавтите стигнаха до кораба. Кросуел се спъна и при падането силно си удари главата в капака на люка.
— По дяволите!
В този момент почвата около кораба затрепери, напука се и започна да изчезва изпод краката.
— По-бързо! Мятайте се на кораба! — изкрещя Маартен.
Едва успяха да излетят, когато на мястото на кораба се появи пропаст.
— Пак тая дяволска вибрация! — Кросуел беше истински възмутен. — То пък толкова да не ни върви…
Маартен въздъхна и поклати глава.
— Направо не знам какво става на тая планета. Бих искал да се върна, да обясня…
— И без това прекалено много направихме — тъжно отбеляза Кросуел.
— Вярно. Само грешки, тъпи грешки. Започнахме с грешка и колкото и да се стараехме да изгладим отношенията в последствие, толкова повече се закопавахме.
— Проблемът не е в това какво правите — не бяха чували Чедка да говори с толкова съчувствие в гласа и без да се прозява. — За това не бива да се вините. Всичко се свежда до това какви сте по природа.
Маартен се замисли.
— Знаеш ли, може и да си прав. Нашият глас разрушава планетата им, нашите мимики ги хвърлят в ужас, нашите жестове ги хипнотизират, дъхът ни ги кара да припадат, а потта изгаря кожата им. Това са доста сериозни симптоми.
Кросуел мрачно се засмя.
— Значи за тях ние сме ходещи химически фабрики за отровни газове и разяждащи вещества.
— И това не е всичко — ехидно се обади Чедка. — Вижте!
Той им подаде жезъла, който туземците подариха на Маартен. В горния му край, където капитанът го бе държал, след вековен сън се бяха събудили пъпките и бяха разцъфнали в красиви розово-бели цветове. Изумителният им аромат изпълнваше каютата със свеж, пролетен мирис.
— Виждате ли? — добави Чедка. — Освен фабрика за отрови вие сте и това.
— Дървото беше мъртво — размишляваше Кросуел. — Явно солите, които се съдържат в потта…
Маартен потрепери.
— Значи всички барелефи, които сме докоснали… колибите… храма… Какъв ужас!
— Наистина — съгласи се Кросуел.
Маартен притвори очи и се опита да си представи как мъртвата, изсъхнала дървесина се превръща в буйно цъфтяща растителност.
— Надявам се правилно да го изтълкуват — сам се убеждаваше той. — Това е чудесен символ на мира. Може пък да харесат поне една от нашите заложби.