Такива, каквито сме
- Автор: Шекли Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Такива, каквито сме». Краткое содержание книги:
Зарадван, Кросуел импулсивно протегна ръка. Вождът я погледна объркан за момент, а после я пое, явно учуден какво да прави с нея и защо му я подават. В следващия момент зяпна от непоносима болка и бързо дръпна ръката си. По кожата му моментално избиха червени петна от изгаряне.
— Че какво би могло…
— Потта! — досети се Мартин. — Тя е киселина. Може да оказва почти мигновен ефект върху кожата им. Хайде да се махаме по-скоро оттук.
Местните жители се събираха и някои от тях взимаха в ръце камъни и пръти. Вождът, макар и измъчен от болката, спореше с тях. Но земните хора не дочакаха да разберат резултата от спора. Те се оттеглиха към кораба толкова бързо, колкото им позволяваше куцукането на Мартин.
Зад тях гората бе тъмна и изпълнена със съмнително движение. Пристигнаха до космическия кораб задъхани. Кросуел, който вървеше напред, се спъна в някакви треви и падна. Удари главата си в люка, който изкънтя.
— По дяволите! — изрева от болка той.
Скалата под краката им започна да трепери и да се разцепва.
— В кораба! — заповяда Мартин.
Успяха да отлетят, преди скалата да се разцепи напълно.
— Трябва пак да е било резонанс — каза Кросуел след няколко часа, когато корабът вече летеше в Космоса. — Ама пък какъв късмет… Да кацнем върху скален разсед!
Мартин въздъхна и поклати глава.
— Наистина не знам какво да правя. Иска ми се да се върна, да им обясня, обаче…
— Провалихме се — измърмори Кросуел.
— Явно. Грешки. Грешка след грешка. Започнахме зле и с всичко което правехме, ставаше все по-зле.
— Не сте направили нищо лошо — прекъсна ги Чедка с толкова съчувствен тон, какъвто не бяха чували досега от него. — Не е ваша грешката. Вие сте си такива.
Мартин се позамисли.
— Да, прав си. Нашите гласове ги разтърсват. Изражението на лицата ни им е неприятно, жестовете ни ги хипнотизират, дъхът ни ги трови, а потта ни ги изгаря. О, Господи!
— Господи, Господи — съгласи се начумерено Кросуел. — Та ние сме живи химически заводи… Произвеждаме само отровни газове и разяждащи течности.
— Но вие не сте само това — прекъсна самосъжалението им Чедка. — Гледайте.
Той вдигна бастуна на Мартин. По горната му част, там където се бе подпирал с ръката си Мартин, отдавна изсъхналите пъпки бяха цъфнали в розови и бели цветове, а ароматът им изпълваше кораба.
— Виждате ли? — възхити се Чедка. — Вие сте и това.
— Но този бастун беше от напълно изсъхнало дърво — зачуди се Кросуел. — Предполагам, че това се дължи на някаква мазнина от кожата ти.
Мартин трепна.
— Дали пък всичките онези резби, дето ги пипахме… Къщите… Храмът…
— Вероятно — отговори му Кросуел.
Мартин затвори очи и си го представи. Внезапното разцъфване на мъртвите, сухи дървени пана.
— Мисля, че те ще разберат — каза той, като се опитваше сам да си повярва. — Това е красив символ, а те са доста интелигентен народ. Аз мисля, че ще одобрят… Е, поне нещичко от онова, което сме.