Чашата на призраците
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Матилда от Уестминстър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чашата на призраците». Краткое содержание книги:
Спомените я връщат към страшния петък, 13 октомври, когато крал Филип Хубави обявява тамплиерите извън закона. Само за една нощ Матилда, племенница на тамплиер, се превръща в преследвана бездомница без име. Момичето се озовава по чудо в свитата на принцеса Изабела, и заминава с нея за Англия. Но смъртта върви по стъпките на Матилда, единственият й закрилник загива заедно с цялото си семейство от ръка на незнаен убиец.
Отвъд Ламанша, в двора на Едуард II, слаб крал, презиран от благородниците и управляван от своя фаворит, сенките на миналото я преследват. Гибел застига хора от свитата на младата английска кралица. Самата Матилда се спасява на косъм от ръцете на убиеца и тръгва по дирите му. За да оцелее, Матилда трябва да открие какви тайни са свързвали убитите — банкер, абат, писар и един стар придворен.
Призраци се тълпят в изпълнения с блясък и поквара кралски двор, а старите грехове и невинно пролятата кръв викат за отмъщение.
Преди толкова много години! Преди толкова много животи! И въпреки това никой не може да ми възрази. Никой не може да ме възпре да забързам по зле осветения коридор на времето към онези есенни дни на октомври хиляда триста и седма година, когато намерих подслон в Париж, радвайки се на сладкия живот на младостта, със сърце, изпълнено с решимостта да стана лечителка. Бях се надявала на това. Бях се молила за него. Бях мислила за това от мига, в който напуснах селцето Бретини, за да работя при чичо си в Париж, където се доказах като изключително пламенна ученичка, поглъщайки жадно първите познания, които книгите ми даваха. Умеех да пиша правилно, да смятам и бях научила норманския френски, който се говореше в кралския двор. Ученето ми се удаваше. Тъй като бях единственото й дете, майка ми изливаше върху мен цялата любов и грижа, която някога беше изливала върху съпруга си. Баща ми беше аптекар от семейство на лечители. Още когато бях толкова малка, че жълтурчетата стигаха до коленете ми, той ми говореше за своето изкуство — било в полята и горите, където ме учеше как се използват билките, или в малкото тъмно хранилище за ценности в собствената ни къщичка, пълно с неговите ръкописи и медицински книги, неговите стъкленици и ковчежета, претъпкани с целебни отвари и смъртоносни черни прахове. Учене? Аз се учех така, както една птица се учи да лети. Баща ми умря, а майка ми не можеше да направи много за мен. Често се вглеждаше в мен с тъжни очи.
— Матилда — промълвяваше тя, — с косата ти, черна като нощта, с тези тъмни очи и бледа кожа — тя се усмихваше — можеш да хванеш окото на някой овдовял търговец. Ти си стройна и висока… — тя замлъкваше насред изречението, тъй като аз правех грозна гримаса, и се засмиваше. — Или пък можеш да отидеш при чичо си в Париж.
Направих избора си, затова тя ме изпрати в големия град, при единствения човек, комуто бях започнала да се възхищавам повече, отколкото на всички останали: моя чичо, сър Реджиналд де Деинкур, старши наставник в Ордена на тамплиерите, ръководител на лечителите, човек, предано служещ Богу и на своя орден, както и на онези, нуждаещи се от уменията му, докато Филип Френски, онзи среброглав демон, не реши да се намеси.
Първа глава
„Милосърдието е наранено. Любовта е болна.“