Безмълвни градове

— Уморена съм. — Тя го стрелна с хитри, блестящи очи.

— А на мен ми няма нищо — отвърна той. — Странно наистина.

— Да се върнем в козметичния салон — предложи тя. — Искам да ти покажа нещо.

Тя го поведе през стъклената врата и се спря пред една голяма бяла кутия.

— Когато тръгнах от Тексас Сити — обясни му тя, — взех това нещо със себе си. — Тя развърза розовата панделка. — Помислих си: Е, нали аз съм единствената жена на Марс, а той е единственият мъж и…

Тя повдигна капака и извади няколко тънки шумолещи листове от къдрава розова хартия. После помилва това, което беше в кутията.

— Ето!

Уолтър Грип облещи очи.

— Какво е това? — попита той, започвайки да трепери.

— Нима не знаеш, глупчо? Виж, всичко е дантели, всичко е бяло и фино и…

— Наистина не знам какво е това.

— Венчална рокля, глупчо!

— Тъй ли? — Гласът му секна.

Той затвори очи. Нейният глас звучеше все тъй меко, спокойно и нежно, както тогава по телефона. Но когато отвори очи и я погледна…

Той отстъпи назад.

— Много е красива! — рече той.

— Нали?

— Женевив — той погледна към вратата.

— Да?

— Женевив, искам да ти кажа нещо.

— Да?

Тя се наклони към него; кръглото й бяло лице лъхаше тежко на парфюм.

— Това, което искам да ти кажа, е… — продължи той.

— Какво?

— Сбогом!

И преди да успее да извика, той изхвръкна от салона и се намери в колата си.

Тя изтича навън и застана на края на тротоара, докато той подкарваше колата си.

— Уолтър Гриф, върни се веднага! — простена тя, като размаха ръце.