Кухата игла
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кухата игла». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война седемдесет и шест годишният писател напуска Париж и при едно посещение при сина си настива в неотопления влак и умира на 6 ноември 1941 година в Перпинян.
„ТРЕНЕВ & ТРЕНЕВ“
Говореше спокойно и много учтиво висок, слаб младеж, облечен скромно. Имаше розов цвят на лицето като младо момиче, широко чело, коса алаброс и светла неравна брада. Живите му очи светеха проницателно. Не изглеждаше смутен и през всичкото време се усмихваше без каквато и да е ирония. Господин Фийол го гледаше с нарастващо недоверие. Двамата полицаи се приближиха. Младежът се засмя.
— Господин следовател, явно ме подозирате…
— Стига! Името ви?
— Изидор Ботрьоле.
— Професия?
— Ученик в лицея Жансон дьо Сайи. Господин Фийол широко отвори очи от учудване.
— Какво ми пеете? Ученик…
— В лицея Жансон, улица Помп №…
— Вие се подигравате с мен! Тази игра трябва да свърши!
— Вашето учудване ме поразява. Какво ми пречи да бъда ученик в лицея Жансон? Може би брадата ми? Успокойте се, тя е фалшива.
Изидор Ботрьоле дръпна брадата си и лицето му стана още по-младежко и розово. При това се засмя, като показа ред бели зъби.
— Сега убедихте ли се? Искате ли още доказателства? Ето писмата на баща ми. Вижте адреса: Изидор Ботрьоле, ученик в лицея Жансон.
— Какво правите тук?
— Уча се.
— За това има учебни заведения… Например вашето.
— Вие забравяте, че днес сме двайсет и трети април и сме във великденска ваканция. А пък аз мога да използвам свободата си, както искам.
— Ами баща ви?
— Баща ми живее далече, в Савоя. Той сам ме посъветва да предприема едно малко пътуване по брега на Ламанш.
— С фалшива брада?
— О, не! Това е моя собствена идея. В лицея много приказваме за разни тайнствени приключения и четем детективски романи, в които хората се дегизират. Поисках да се позабавлявам и си турих фалшива брада. Мислех, че никой няма да ме познае, и минах за репортер от парижки вестник. Вчера се запознах със събрата ми от Руан. Той ми разказа за произшествието в Амбрюне и дори любезно ми предложи да го придружа.
Изидор Ботрьоле разказваше всичко това откровено, просто и дори малко наивно. Дори господин Фийол започна да го слуша по-доверчиво.
— И доволен ли сте от пътуването си?
— Във възторг съм. Още повече, че никога не съм участвал в дело като това, в което се вижда, че фактите се изясняват един след друг и постепенно изплува вероятната истина.
— Вероятната истина! Много бързате, млади момко! Да не би вече да имате мнение за загадката?
— О, не! Но, струва ми се, има известни положения, при които не може да се стигне до някакво заключение, но има други толкова ясни и определени, че остава само да се направи заключението.
— А, става много интересно. Трябва да си призная за мой срам, че още нищо не зная. И тъй, според вас установените преди малко факти сами се обясняват?
— А нима мислите другояче?
— Чудесно! Значи, ако ви попитам какви предмети са били откраднати от този салон…
— Ще ви отговоря, че зная.
— А ако ви попитам за името на убиеца?
— Ще ви го кажа.
Тези думи направиха силно впечатление на присъстващите.
— Вие знаете името на убиеца?
— Да.
— И може би къде е той сега?
— Да.
— И можете още сега да направите пред нас тези потресаващи разкрития?
— Веднага, да… или по-добре след час-два, за да присъствам докрай на започнатото следствие.
— Не, не, още сега, млади човече!
В този момент Раймонд дьо Сен Веран, която до този момент не сваляше очи от Ботрьоле, се приближи до господин Фийол, поколеба се и каза:
— Господин следовател, бъдете така добър да попитате този младеж с каква цел се разхождаше вчера по пътя край малката врата.
Тези думи направиха разтърсващо впечатление.
— Вие сте ме видели вчера? — смаяно попита Изидор. Раймонд остана замислена, с втренчен в Ботрьоле поглед, като че ли искаше да затвърди убеждението си, и решително продължи:
— Вчера, в четири часа следобед, когато излезнах от гората на пътя, срещнах един младеж, облечен като него и със същата брада. И ясно забелязах, че се крие.
— И това бях аз?
— Не мога с положителност да твърдя, защото смътно си го спомням. Но все пак… все пак почти съм сигурна… иначе приликата би била поразителна…
Господин Фийол съвсем се смути:
— Какво ще кажете?
— Че госпожицата се лъже. Много лесно мога да докажа това само с една дума. Вчера по това време бях във Вьол.
— Това трябва да се докаже… непременно трябва да се докаже. Пристав, нека един полицай придружи господина!
Върху лицето на Изидор Ботрьоле се изписа силно безпокойство.
— Много ли ще продължи това? Моля ви да побързате със справката.