Бризингър
- Автор: Паолини Кристофер
- Серия: Наследството #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Цанев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бризингър». Краткое содержание книги:
В същото време в Тронхайм предстои изборът на нов джуджешки крал. От това кой ще бъде той, зависи дали джуджетата ще продължат да се крият в подземния си свят, или ще се присъединят към съюза срещу Императора.
Преследван от могъщи врагове и изправен пред толкова големи очаквания, Ерагон отива в Елесмера да търси така нужните му отговори. Там узнава древна тайна, която може да се окаже съдбоносна за бъдещето на цяла Алагезия. Там се сдобива и с… Бризингър!
В края на скверното слово двама от по-низшите жреци изтичаха напред и вдигнаха своя господар — или може би господарка — от носилката, за да го поставят върху олтара. Последва кратка заповед. Две стоманени остриета проблеснаха като звезди, докато се издигаха и спускаха. От двете рамена на Върховния жрец бликна кръв, която обля облеченото в кожа тяло, образувайки локва на върха на канарата, а после потече надолу, стигайки до чакъла в подножието й.
Още двама жреци се втурнаха напред, за да налеят в бокали от аления поток. Когато те се изпълниха до ръба, двамата ги раздадоха на членовете на сборището, които нетърпеливо започнаха да пият.
— Ама че гадост! — възкликна тихо Роран. — Пропусна да споменеш, че тези странстващи търговци на плът, тези шкембести лицемери, тези малоумни поклонници са и канибали.
— Не точно. Не те ядат месото.
Когато всички присъстващи наквасиха гърла, сервилните помощници върнаха Върховния жрец на носилката и превързаха раменете му с бели превръзки. По чистия плат бързо избиха влажни петна.
Раните, изглежда, нямаха никакъв ефект върху безръкото създание, защото то се обърна отново към поклонниците с окървавени устни и обяви:
— Сега вече наистина сте мои братя и сестри, опитали от сока на вените ми тук, в сянката на всемогъщия Хелгринд. Кръвта зове кръвта, така че, ако някога вашето семейство се нуждае от помощ, направете каквото можете за Църквата и за другите, които признават силата на нашия страховит господар… Нека заявим и потвърдим верността си към Триумвирата. Кажете с мен Деветте клетви… В името на Горм, Илда и Безпощадния Ангвард, кълнем се да отдаваме почит поне три пъти месечно, в часа преди мръкване, а после да принасяме в жертва част от себе си, за да утолим вечния глад на нашия велик и ужасяващ господар… Кълнем се да следваме писанието, както ни е дадено в книгата на Тоск… Кълнем се винаги да носим на телата си своя Брегнир и навеки да се пазим от дванадесетте равноапостоли и от досега на въжето с много възли, за да не поквари то…
Внезапен порив на вятъра заглуши останалата част от тирадата на Върховния жрец. После Ерагон видя как неговите слушатели извадиха по един малък извит нож и един по един започнаха да се порязват в свивките на лактите, за да покапе кръвта им по канарата.
Няколко минути по-късно яростният вятър утихна и Ерагон отново чу жреца:
— … и всичко онова, за което копнеете и силно желаете, ще ви бъде дарено като награда за покорството ви… Нашето поклонение приключи. Ако обаче сред вас има някой, достатъчно смел, за да демонстрира истинската дълбочина на вярата си, нека се разкрие!
Събралите се хора застинаха и се приведоха напред със съсредоточени лица; очевидно всички бяха чакали именно това.
В продължение на един дълъг момент, изпълнен с тишина, изглеждаше, че ще останат разочаровани, но после един от младите псалтове пристъпи напред и извика:
— Аз ще го сторя!
Братята му нададоха възторжен вик и започнаха да клатят звънчетата си в див ритъм, докарвайки тълпата до такава лудост, че всички заподскачаха и закрещяха, сякаш са изгубили ума си. Дивашката музика разтуптя сърцето и на Ерагон. Въпреки отвращението му от ритуала, тя събуди нещо първично и животинско в него.
Тъмнокосият псалт съблече златната си роба и остана само по кожена препаска. После скочи на върха на грубия олтар, като разплиска кръвта, и наоколо се разхвърчаха рубинени пръски. Той се обърна към Хелгринд и започна да се тресе, сякаш поразен от някаква болест, но всъщност следваше ужасния ритъм на железните звънци. Главата му се люшкаше на всички страни, в ъгълчетата на устата му изби пяна, ръцете му се гърчеха като змии. По мускулестото му тяло изби пот и то заблестя като бронзова статуя под гаснещата светлина на деня.
Скоро звънците забиха в бясно темпо. В този момент младият мъж протегна ръка зад гърба си. Един от жреците положи в нея дръжката на странно оръжие: с един режещ ръб, дълго две и половина стъпки, и с грапав ефес. Предпазителят му беше съвсем малък, а плоското извито острие бе широко и назъбено в долния край, напомняйки драконово крило. Това бе оръжие, предназначено за една-единствена цел: да разсича брони, кости и сухожилия с лекотата, с която би срязало мях с вода.