Опасни муцуни

Клиентът лениво се протегна и пое чаената чаша с две ръце, както правеха старците в квартала. Приведен над чашата, той изглеждаше още по-стар, отколкото се бе сторило на арабина собственик от пръв поглед. Косата му беше дълга, посивяла, но все още лъскава. Лицето му имаше цвят на загнил нар, с кафеникав оттенък, който личеше по-силно в бръчките по бузите и челото му. Чашата потрепна в ръцете му, когато я поднесе към устните си.

Въпреки горещината непознатият носеше палто с оръфани ревери. Над джобчето отляво бе избродирана трицветна емблема. Само жителите на Марсилия и хората от неговото поколение можеха да разпознаят тази емблема, символизираща дългогодишна служба в Алжир.

Освен в Алжир той се беше сражавал и още в много други страни. Всъщност беше обходил почти цялата Северна Африка.

Клиентът посегна към вестника, който бе отместил, когато арабинът поднесе чая. Ръцете му бяха едри и мускулести, а пръстите — дълги и чувствителни. Но с мръсни нокти.

Клиентът разгърна страниците на „Фигаро“ — парижкия всекидневник, прочут с консервативния си тон. Звукът на телевизора заглушаваше шумоленето на хартията.

От бара не можеше да се забележат страниците от днешния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, пъхнати във „Фигаро“.

Мъжът всеки ден си купуваше този американски вестник и неизменно го скриваше сред някой от френските ежедневници, защото не искаше някой от местните да разбере, че той знае английски. Всъщност английският бе неговият майчин език. Всеки ден този мъж идваше в кафенето — винаги късно следобед, когато рядко се отбиваха тук други посетители. И всеки път се настаняваше на масата в ъгъла, с гръб, опрян до стената. Поръчваше си кускус или порция агнешко и чаша чай, която изпиваше, без да вдига глава от вестника. Ако не беше единственият посетител, не обръщаше внимание на хората от околните маси. Веднъж чу как спореха по негов адрес дали е клошар или не. Не за пръв път го вземаха за скитник, който се задоволява да изпроси на ден толкова пари, колкото да му стигнат за едно хапване.