Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)». Краткое содержание книги:
— А какво се промени? — вдигна глава Тори.
— Земята се върти — сви рамене Адона. — Сезоните следват един след друг, денят отстъпва място на нощта… Кой може да бъде сигурен какво се е променило в живота, му? Лично за себе си мога да кажа само едно — на даден етап започнах да осъзнавам, че това, към което се стремя, просто не съществува, че е една огромна илюзия… Желанието да се издигна до мъжките стандарти постепенно ме обезличи, започнах да се превръщам в безлична точка, една от милионите… Открих, че това никак не ми харесва.
— А какво казва Естильо? Той те срещна в джунглата, именно там се влюбихте…
— Естильо не знае нищо.
— Тогава трябва да му кажеш — погледна я Тори. — Той те обича и иска да си щастлива.
— Наистина ме обича — отвърна Адона и закова блестящите си кафяви очи в лицето на Тори. — Но щастието е нещо по-различно… Естильо е бизнесмен до мозъка на костите. Преживява всяка сделка, няма значение каква и с кого… Всичките са изпипани и точни, също като живота му. Дълго време се борих да стана част от този живот и сега, особено от негова гледна точка, всичко е наред. Никога няма да се раздели с мен, просто защото ролята ми в този живот има точно определено място. Ако изведнъж изчезна, на това място ще зейне празна дупка — нещо, което той не може да понесе…
— Наистина ли искаш да го напуснеш?
На лицето на Адона се появи тъжна усмивка, потрепна като пламъчето на свещ, после изчезна.
— Не зная — прошепна тя.
— Не го напускай — поклати глава Тори. — Той е добър човек.
— Вярно е — въздъхна Адона, наведе се и я целуна по бузата. — Върви да се забавляваш. Тъжните приказки отварят рана в душата…
Тори стисна ръката й и я остави да наблюдава работата на прислугата.
Просторният апартамент гъмжеше от хора — каймака на висшето общество. Художници, топмодели, „шантас“ от най-различен калибър. Естильо моментално я засече сред гъмжилото, тикна кристална чаша в ръката й и прошепна няколко комплимента на немски. Рядко използваше този език — само в случаите, когато беше леко пийнал и винаги в дискретна компания. В крайна сметка той беше аржентинец като всички останали и имаше нужда от свой собствен мит…
— В моменти като този страшно много ми липсва Мюнхен — хвана ръцете й той. Тори знаеше, че Естильо пътува до Германия по няколко пъти в годината. — Отбивала ли си се да хапнеш в „Аубергин“?
— Никога не съм ходила в Мюнхен — отвърна с лека досада Тори. Този разговор бяха водили безброй пъти.
— О, ако знаеш какво удоволствие е да гледаш Максимилианплац и да се наслаждаваш на великолепната храна! — главата на Естильо бавно се поклати. — Но Буенос Айрес е моят дом… Един град, който е далеч по-тайнствен от Мюнхен. А германците… Те никога не се променят и мнозина мислят, че в това се крие силата им… Аз обаче не мога да изпитвам възхищение от камъни и бетон.
Поведе я към терасата, от която се разкриваше великолепна гледка към града. Беше насочена на запад и това позволяваше да се видят външните граници на града, очертани от гирляндите на уличното осветление. Зад тях тъмнееха великите пампаси — люлката на този народ, огромната гола прерия, която му даваше препитание.
— Там съм роден, скъпа — въздъхна Естильо и махна с ръка към мрака. — А не в Германия като баща ми… Той се оженил за дъщерята на фермер, а аз винаги съм мислил, че съм се родил на кон… — засмя се и поклати глава. — Естествено, това е само поредният мит… Моята психоаналитичка казва, че обръщам прекалено голямо внимание на митовете… Но тя нищо не разбира… Аз съм наполовина германец и имам нужда от митовете, за да намеря себе си… Не зная какво е вършил баща ми по време на войната и Бог ми е свидетел, че не искам да зная. Мога ли да споделя с аналитичката си всичко това? — сви рамене и с лека въздишка добави: — Всъщност това няма значение… Признавам, че предпочитам да я вкарам в леглото, вместо да разговарям с нея — очите му се плъзнаха по лицето на Тори. — А ти, скъпа? Какво ще кажеш за себе си?
— Май забравяш, че имаме споразумение — отвърна тя.
— О, да. Не задавай въпроси, за да не чуваш лъжи… Нали така беше? Помагали сме си, без да обясняваме кой с какво се занимава — в очите му се появи печал. — Но това съвсем не означава, че не знаем, а понякога ти направо ме тревожиш… Никога не съм искал да имам деца, просто съм прекалено голям егоист за родител. Но теб често те чувствам като родна дъщеря и изпитвам желанието да те закрилям… Въпреки ясното съзнание, че това е последното нещо на света, което би поискала от някого…