Денят след утре

Внезапно той осъзна, че Метро продължава да говори.

— Днес сте били в Лондон. Тази сутрин.

— Да.

— Казахте, че пристигате в Париж от Женева.

— През Лондон.

— Защо бяхте там?

— Обикновено туристическо пътуване. Но се разболях. Хванах някакъв скоротечен грип.

— Къде отседнахте?

Озбърн отново седна. Какво искаха от него? Крайно време беше да го приберат или да го пуснат на свобода. Какво ги засягаше посещението му в Лондон?

Метро го гледаше втренчено.

— Попитах ви къде отседнахте в Лондон.

Озбърн бе заминал за Лондон с жена — лекарка от парижка болница, за която по-късно бе узнал, че е любовница на виден френски политик. Още преди пътуването тя го бе помолила да бъде дискретен, без да пита защо. Приемайки молбата, той бе избрал един хотел, известен със своята грижа за спокойствието на гостите. Стаята беше наета само на негово име.

— В „Коноут“ — призна Озбърн с надеждата, че хотелът наистина ще се окаже на висота.

— Сам ли бяхте?

— Добре, стига толкова. — Озбърн бутна стола назад и се изправи. — Настоявам за среща с американския консул.

Зад стъклената врата дежурният полицай с автомат на рамо се озърна към него.

— Не се вълнувайте, доктор Озбърн — спокойно каза Метро и се наведе да запише още нещо. — Седнете, моля ви.

Озбърн седна и се загледа настрани, очаквайки Метро да прескочи лондонските истории и да се захване с нещо друго. Стрелките на стенния часовник наближаваха единайсет. Това правеше три следобед в Лос Анджелис… или може би два? През лятото часовите зони в разните европейски страни скачаха напред-назад. Дявол да го вземе, имаше ли познат, към когото да се обърне в подобно положение? През целия си живот само веднъж се бе сблъсквал с полицията. Станало бе след особено тежък ден, когато се нахвърли върху нехайното и нагло момче от паркинга на един ресторант край Бевърли хилс, което бе смачкало предната броня на новата му кола. Тогава всичко се размина — само го подържаха малко в участъка, сетне го освободиха. И изведнъж си спомни, че бе имало още един случай. На петнайсетгодишна възраст го бяха задържали по Коледа задето замеряше училищните прозорци със снежни топки. Когато го запитаха защо прави така, каза чистата истина. Просто защото нямаше друга работа.