Красиво зло

Приемам чашата, но само се преструвам, че отпивам. В действителност едва оставям течността да навлажни устните ми и когато таксито пристига, изсипвам остатъка в мивката.

Алис е наела балната зала на хотел „Лайънс“ — огромна и величествена, с грамадни прозорци с дървена дограма и великолепен изглед към града. Бели балони, бели покривки за маса, музикална група. Сервитьори лъскат чаши за шампанско, има подноси със скъпи хапки. И понеже тържеството е частно, никой не ни иска личните карти, когато Алис взема и за двете ни по чаша шампанско.

— Фантастично е — поглеждам любопитно към Алис. — Майка ти и баща ти ли са подготвили всичко?

— Не — изпръхтява пренебрежително тя. — Те не могат да си позволят дори да поканят гости на барбекю, а камо ли нещо подобно.

— В Сидни ли живеят?

— Кой? — намръщва се Алис.

— Родителите ти.

— Не. Не, слава богу! Живеят на север.

Чудя се как може да си позволи да живее в Сидни, как си плаща наема. Мислех си, че я издържат родителите й, че плащат за апартамента й, но сега това не ми изглежда вероятно. Чудя се дали не е наследила пари от някой роднина и не притежава свое собствено състояние. Но въпреки че изгарям от любопитство, не питам.

— Както и да е — казвам, — много е щедро от твоя страна да организираш такова голямо парти за приятелите си. Не мисля, че аз съм способна на подобна щедрост. Сигурно щях да похарча парите за себе си — за презокеанско пътешествие или нещо друго.

— Радвам се, че ме смяташ за щедра — вдига рамене Алис. — Но истината е, че обичам партитата. Особено когато ги давам аз. Не се сещам за нищо по-хубаво от тях. А и нямам желание да ходя на презокеанско пътешествие.

— Така ли?

— Там няма да познавам никого. И мен няма да ме познава никой. Какъв е смисълът?

— О! — засмивам се и се чудя дали се шегува. — Презокеанските пътешествия си имат и добри страни. Различни култури, различни езици, различна храна… а самият факт, че никой не те познава, може да е за добро. Представи си колко свободен вътрешно навярно се чувства човек така. — Тя ме поглежда скептично. — Наистина ли не обичаш пътешествията?

— Изобщо не ги обичам. Тук ми харесва. Харесват ми приятелите. Харесва ми, животът ми. Защо да искам да си тръгна.

— Но… — Каня се да й разкажа за собственото си любопитство по отношение на останалата част от света, колко запленена съм от различните езици и начин на живот, от историята на човешката раса, но ни прекъсва появата на първите й гости.

— Алис, Алис! — викат те и тя изведнъж се оказва заобиколена от хора, някои от които познавам от училище, а други, по-възрастни, не съм виждала никога досега. Някои са облечени много официално, в дълги рокли, костюми и вратовръзки, други — делнично. Но сред всички тях има нещо, което е общо: всички те искат парче от Алис, миг от времето й искат да са достатъчно интересни, за да се превърнат в център на вниманието й, да я разсмеят. Всички те, без изключение, искат тя да ги забележи, да ги хареса.