Четирите цвята на магията

— Черният Лондон — прошепна принц-регентът.

Кел кимна. Не той беше дал цветовото обозначение на онзи град. Всички — или поне всички в Червения и Белия Лондон, както и малцината в Сивия, чували изобщо за съществуването им — познаваха легендата за Черния Лондон. Разказваха я на децата си вечер. Беше приказка. Предупреждение. За града — и света — които вече ги няма.

— Знаете ли какво е общото между Черния Лондон и вашия, Ваше Височество?

Принцът присви очи, но не прекъсна госта си.

— И на двата им липсва умереност — обясни Кел. — И двата жадуват за сила. Единствената причина вашият Лондон да съществува още е, защото е бил запечатан. Научил се е да забравя. Повярвайте ми, не искате да си припомня!

Ала Кел не допълни, че Черният Лондон е разполагал във вените си с бездънен кладенец магия, а Сивият Лондон нямаше почти никаква; просто искаше да подчертае намека си. И, ако се съди по изражението на принца, успя. Повторно протегна ръка към писмото, домакинът му не отказа да го даде и дори не показа намек за съпротива. Кел пъхна плика в джоба си, редом до откраднатото перо. С пресилен поклон завърши:

— Както винаги — благодаря ви за гостоприемството!

Принц-регентът повика стражата с едно щракване на пръстите.

— Погрижете се мастър Кел да стигне там, закъдето е тръгнал.

Обърна се и се отдалечи, без да пророни и дума повече.

Кралската стража съпроводи Кел до края на дворцовите градини. Зад него се извисяваше Сейнт Джеймс. Сивият Лондон се простираше в краката му. Той си пое дълбоко дъх и вкуси дима във въздуха. Колкото и да изгаряше от нетърпение да се върне у дома, имаше да се погрижи за някои дела, а след срещата с болния крал и високомерния принц изпитваше потребност и от питие. Тръсна ръкави, вдигна си яката и закрачи към центъра на града.

Краката му сами го носеха през Сейнт Джеймс Парк и надолу по криволичещата пътека покрай реката. Слънцето залязваше, въздухът бе прохладен, ако не и чист, есенен ветрец полюляваше пешовете на черната му куртка. Кел стигна до дървен мост, прекрачил потока, и го пресече, съпроводен от глухия тропот на ботушите си по дъските. Поспря насред моста — фенери озаряваха Бъкингам Хаус зад гърба му, пред него течеше Темза. Водата се плискаше тихо между дървените греди, а Кел облегна лакти на перилата и се взря надолу. Зашава отсъстващо с пръсти, течението спря и водата под него се укроти, по-гладка от стъкло.

Огледа отражението си.

„Не си чак толкова хубав“ — казваше Рай всеки път, когато спипаше Кел да се взира в огледало.

„Не мога да се наситя на себе си“ — отвръщаше му той, въпреки че всъщност никога не се оглеждаше — не и целия, във всеки случай — а просто се взираше в окото си. Дясното. Дори в Червения Лондон, където магията процъфтяваше, окото го отличаваше от всички останали. Неизменно го белязваше като различен.