Внезапни завършеци

— Разбира се, сър.

— Ще ми го донесеш ли?

Атмосферата се натегна със застрашителна скорост. При Глокта това се случваше често. Рюз се огледа нервно за Варуз, с надеждата, че той ще прекрати тази смъртоносна нелепост, но лорд-маршалът беше станал от мястото си и се беше отдалечил, придружаван от Паулдър и Крой, за да погледне надолу към долината. Така че нямаше никакви изгледи да получи някаква помощ от възрастните.

Навел поглед към земята, Уест внимателно прибра меча си в ножницата.

— Мисля, че за днес си поиграхме достатъчно с остриетата, сър.

— Само че ти определено трябва да ми дадеш възможност за реванш. Несъмнено честта го изисква, Уест. — Като че ли Глокта възприемаше честта като нищо друго, освен инструмент, с който да манипулира хората да вършат глупави, опасни неща. — Независимо дали си благородник, или не, би трябвало да го разбираш, нали?

Челюстта на Уест се напрегна.

— Да се биеш с приятелите си с наострена стомана, докато врагът е наблизо, ми се струва по-скоро глупаво, отколкото почтено, сър.

— Глупак ли ме наричаш? — прошепна Глокта и рязко издърпа бойния си меч от ножницата, която ефрейтор Тъни нервно му предложи.

Уест упорито скръсти ръце.

— Не, сър.

Тълпата беше утихнала, но някъде зад насъбралите се хора се чу засилваща се гюрултия. Рюз долови приглушени викове „Ето там“ и „Мостът!“, но беше твърде съсредоточен върху драмата, която се развиваше пред очите му, за да им обърне внимание.

— Съветвам ви да се защитите, лейтенант Уест — изръмжа Глокта, докато набиваше токовете на ботушите си в прашната земя, после оголи зъби и протегна блестящата стомана.

В този момент се разнесе пронизителен писък, който заглъхна в задавен стон.

— Тя припадна! — извика някой.

— Дайте ѝ възможност да глътне въздух.

— Откъде? Кълна се, че в тая проклета страна няма никакъв въздух.

Репликата беше последвана от неприятен смях.

Рюз отиде бързо до ограденото за цивилни място под претекста, че иска да предложи помощ. Не че имаше по-голяма представа как се помага на припаднал човек, отколкото знаеше какви са задълженията на един интендант, но пък винаги имаше възможност да надникне под полите на жената, докато тя беше в безсъзнание. Тъжната действителност беше, че на Рюз рядко, ако не и никога, му се удаваше да надникне под полите на някоя жена, която е в пълно съзнание.

Ала преди да успее да се доближи до групичката доброжелатели, той застина на място; гледката, която се разкри зад тях, породи у него неприятното усещане, че дебелите му черва се изсипват право от задника му. Там, сред бежовата шир отвъд моста, се сбираше рояк от черни точки, над който се виеха стълбове прах. Рюз може и да не беше твърде кадърен за повечето неща, но винаги бе притежавал безпогрешно чувство за опасност.

Той вдигна треперещата си ръка и нададе вой:

— Гуркулите!

— Какво?

Някой се засмя неуверено.

— Там, на запад!

— Това е изток, глупако!

— Какво, сериозно ли говориш?

— Ще ни изколят в леглата!

— Не сме в леглата си!

— Тишина! — прогърмя Варуз. — Това не ви е някое девическо училище. — Гюрултията утихна, офицерите веднага се умълчаха виновно. — Майор Митерик, искам веднага да слезете долу и да накарате хората да побързат.