В градината на Медичите

Послушните алеи го доведоха до скамейката и дърветата го поздравяваха с голите си клони, зарадвани от завръщането му. Вървеше в пълна тишина — шумът на крачките отекваше в празния му мозък като ехо.

Някаква непозната затвори книгата си, когато той приближи, после нерешително се наведе напред, но срещайки погледа му, наведе очи — сигурно се беше припознала. Той продължи нататък, без да се обърне дори, и излезе от градината. С мъничко тъга и съжаление градината го изтри завинаги от своята памет.

Момичето отново наведе очи над романа, страниците на който бяха изписани — безпокоеше я чувството, че е пропуснала нещо важно, за което обаче нищо не помнеше. Съвсем по навик тя се дръпна встрани и освободи място на пейката. Все някога някой трябва да дойде…