Майстора и Маргарита

Тогава под липите настъпи, разбира се, мълчание.

— Извинете — поде след малко Берлиоз, като поглеждаше към дрънкащия дивотии чужденец, — какво общо има с това някакво олио… и коя е тази Анушка?

— Аз ще ви кажа какво общо има олиото — намеси се изведнъж Бездомни, решил явно да обяви на неканения събеседник война. — Не ви ли се е случвало, гражданино, да влизате в лудница?

— Иване!… — тихо възкликна Михаил Александрович.

Но чужденецът не се обиди ни най-малко и много весело се разсмя.

— Но да, разбира се, бил съм, и то неведнъж! — възкликна той със смях, но без да откъсва от поета око, в което нямаше смях, — Къде ли не съм бил! Жалко само, че не намерих време да попитам професора какво значи шизофрения. Тъй че вие си го попитайте, Иван Николаевич!

— Откъде знаете името ми?

— Но моля ви, Иван Николаевич, та кой не ви знае? — Чужденецът извади от джоба си излезлия миналия ден брой на „Литературная газета“ и Иван Николаевич видя на първа страница портрета си, а под него своите собствени стихотворения. Но това доказателство за слава и популярност, което вчера така беше зарадвало поета, сега хич не го зарадва.

— Извинете — каза той и лицето му помрачня, — не бихте ли ни оставили за минутка? Искам да кажа на приятеля си няколко думи.

— О, с удоволствие! — възкликна неизвестният. — Тук под липите е толкова хубаво, пък и за никъде не бързам.

— Виж какво, Миша — зашепна поетът, след като дръпна Берлиоз встрани, — той не е никакъв турист, ами е шпионин. Руски емигрант, който се е промъкнал тук. Кажи му да си покаже документите, докато не е офейкал…

— Така ли мислиш? — прошепна разтревожен Берлиоз и си каза: — „Има право…“

— Повярвай ми — изхриптя в ухото му поетът, — преструва се на глупак, за да изкопчи нещо; Чуваш ли го как говори руски — шепнеше поетът, но поглеждаше с едно око към чужденеца, да не би да избяга, — да го хванем, докато не е духнал…

И поетът задърпа за ръка Берлиоз към пейката.

Непознатият не седеше, а беше застанал до нея и държеше в ръцете си книжка с тъмносива подвързия, плътен плик от луксозна хартия и визитна картичка.

— Моля да ме извините, че в разгара на спора забравих да ви се представя. Ето моята визитна картичка, паспорта ми и поканата да дойда в Москва за консултация — каза солидно неизвестният, като гледаше проницателно двамата литератори.

Те се смутиха. „Всичко е чул, по дяволите..,“ — помисли си Берлиоз и с учтив жест даде да се разбере, че представянето на документите е излишно. Докато чужденецът ги навираше на редактора, поетът успя да прочете върху визитната картичка напечатаната с чуждестранни букви дума „професор“ и началната буква на презимето му — дубъл „ве“.

— Много ми е приятно — смутено мънкаше в това време редакторът и чужденецът прибра документите в джоба си.