Скитникът евреин

XL Глава

Безименни писма

Дагоберт не бе виждал сина си няколко дена, затова много се зарадва на тази среща. След това двамата отидоха в едната от двете стаи, в които живееше старият войник.

— Как е жена ти? — попита бащата.

— Добре е…

Чак тогава Дагоберт забеляза промяната в лицето на Агрикол.

— Струва ми се, че си нещо тъжен. Да не се е случило нещо неприятно?

— Татко, струва ми се, че за нас всичко вече е свършено — отвърна ковачът примирено.

— За какво говориш?

— За господин Харди…

— Нали ми каза преди три дни, че ще ходиш да се видиш с него?

— Точно така и стана. Дори брат ми Гавриил се срещна с него и двамата разговаряха. След този разговор господин Харди бе много окуражен и повярва, че всичко ще се оправи. Дори взе решение веднага да се върне при нас. Когато с другарите ми отивахме да го вземем и се намирахме само на стотина крачки от къщата на черните раса…

— На черните раса ли казваш? — уточни мрачно Дагоберт. — Тогава е сигурно, че се е случило някакво нещастие.

— Така и стана — въздъхна Агрикол. — Когато видях откъм къщата да се спуска кола, някакво вътрешно предчувствие ме накара да застана пред конете. Сега вече съм сигурен, че с нея отведоха господин Харди!

— Искаш да кажеш, против волята му?

— Не, не насила. Тези свещеници са много опитни, когато трябва да убедят някого в нещо. Та не знам ли как постъпиха с клетата ми майка?

— Наистина, тя бе достойна жена, но успяха да я оплетат в мрежите си! Но какво стана с тази кола?

— Щом я видях сърцето ми се сви. Почти несъзнателно се изправих пред конете и извиках за помощ. В този момент коларят силно ме удари с камшика и аз политнах назад. Когато се опомних колата вече бе далече.

— Да не си ранен? — Дагоберт с любопитство и безпокойство огледа сина си.

— Не, не съм, само леко се одрасках…

— И какво стана след това?

— Отидох веднага при госпожица Кардовил и й разказах всичко. Тя веднага се разпореди да впрегнат нейната кола, за да можем да проследим къде ще откарат господин Харди. Посъветва ме, където и да го настигнем да се опитаме да го убедим да се върне.

— Наистина това е най-доброто, което е могло да се направи. Младата госпожица е проявила съобразителност.

— След час вече бяхме по следите на изчезналата кола. Други кочияши ни съобщиха, че са я видели да пропуска по Орлеанския път. Така стигнахме до Етамп, където местни хора ни казаха, че колата е свърнала в един черен път, който водел до една самотна къща в долината, на четири мили встрани от околните селища. Тази къща се наричала Valde Saint-Herem и била собственост на някакви свещеници. Нощта бе много тъмна и хората ни посъветваха да пренощуваме в гостилницата и на сутринта да продължим търсенето. Послушахме ги, а когато на разсъмване се приготвихме за път, видяхме наоколо да стърчат грозни скали и самотни черни дървета. Колкото повече навлизахме в долината, толкова по-пустинен ставаше пейзажът, сякаш не се намирахме до Париж. Най-после спряхме пред една голяма стара къща с червеникава мазилка и с малки прозорчета. В живота си не бях виждал по-самотно и неприветливо място. Слязох от колата и дръпнах звънеца. Отвори ми някакъв невзрачен човечец. Попитах го за отец д’Егрини, пристигнал снощи, дали е тук в момента, защото му нося много важно известие. Това успя да го заблуди и той ни пусна вътре. След малко отнякъде се появи самият абат д’Егрини, който като ме видя, се дръпна назад и изчезна. Трябваха ми само пет минути за да открия господин Харди…