Скръбният лабиринт

С периферното си зрение лейтенантът забеляза Марго Грийн. Тя крачеше по коридора откъм главния вход за Остеологическия отдел. Очите им се срещнаха и Марго посочи близкия склад.

— Какво има? – попита Д’Агоста, когато я последва вътре и затвори вратата. – Кога ще можеш да огледаш допълнителните експонати?

— Вече го направих. Няма и помен от хотентота. Липсващата бедрена кост също не се оказа в някоя от съседните тави. Обаче, както ти бях обещала, направих допълнителните анализи на женския скелет. Исках да ти кажа какво открих.

— Давай.

Марго се стори малко напрегната на Д’Агоста.

— Успях да потвърдя повечето от първоначалните си заключения за костите. По-нататъшните изследвания и особено съотношението между кислород и въглеродни изотопи, налични в скелета, сочат диета и географско местоположение, съответстващи на жена от края на деветнайсети век, на около шейсет години, живяла в американска градска среда. Вероятно в Ню Йорк или околностите.

Откъм коридора се чу друго изригване на гръмогласния смях на Бономо, което едва не разтърси стените.

— Още малко по-високо – подхвърли Марго, – и твоят приятел ще заглуши Джими Дюранте[19].

— Той е малко неприятен, но е най-добрият в работата си. Между другото е голямо забавление да гледаш как Фрисби скърца със зъби.

Щом спомена името на Фрисби, лицето на Марго помръкна.

— Как се справяш? – попита Д’ Агоста. – Имам предвид с мястото и всичко останало. Зная, че не ти е леко.

— Справям се добре.

— Фрисби тормози ли те?

— Мога да се оправя с Фрисби.

— Не искаш ли да поговоря с него?

— Благодаря, но няма да помогне. От сблъсъка с него нищо няма да спечеля. По-скоро мога да загубя всичко. Музеят е истинско змийско гнездо. Ако човек не се набива на очи, всичко ще е наред. – Тя направи пауза. – Виж, има нещо друго, за което бих искала да поговорим.

— Слушам.

Макар да бяха сами, Марго сниши глас.

— Помниш ли, че накарахме Сандовал да провери документа за приемане на скелета в музея?

Д’Агоста кимна, но не можеше да си представи къде ще ги отведе всичко това.

— И когато научихме името на препаратора – доктор Паджет, Сандовал възкликна: „А, този ли“.

— Продължавай.

— Тогава ми се стори странно. Затова днес попитах Сандовал. Подобно на много музейни работници, той обича да колекционира стари музейни слухове и клюки. Както и да е. Разказа ми, че този Паджет – куратор в Остеологическия отдел преди много години – имал жена, която взела, че изчезнала. Имало малък скандал. Трупът така и не бил намерен.

— Изчезнала? – възкликна лейтенантът. – Как така? Какъв скандал?

— Не знаеше.

— И ти ли мислиш онова, което си мисля аз?

— Вероятно, и направо ме побиват тръпки от това.