Русалката [bg]

Когато пристигнаха в Удевала, се чувстваше толкова изморен, че едва виждаше ясно. Беше се опитал да дремне през последния час от пътуването, но в ума му не спираха да проблясват различни образи, които не му позволяваха да си почине. Качи се на колата си, после спря на един „Макдоналдс“ при Торп и си купи голяма чаша кафе, която изпи набързо, за да се зареди с кофеин.

Мобилният му избръмча отново, но той не беше способен да извади телефона от джоба си, камо ли да говори с човека, който го търсеше така настоятелно. Най-вероятно беше Сана. Щеше да се ядоса, че не й вдига, но така да бъде.

Тялото започна да го сърби и той се размърда на седалката. Фаровете на колата отзад светеха право в огледалото за обратно виждане и го заслепяваха. Имаше нещо в тези фарове. Блясъкът им и равномерното разстояние от колата му, което шофьорът поддържаше, го накараха отново да погледне в огледалото. Същата кола се движеше зад него от Торп насам. Или беше друга? Разтри очи. Вече не беше сигурен в нищо.

Светлините го последваха, когато отби от магистралата след табелата за Фелбака. Кристиан присви очи и се помъчи да различи марката на колата. Но беше твърде тъмно, а фаровете все така го заслепяваха. Ръцете му се изпотиха. Стискаше волана толкова силно, че започваше да го боли, и се наложи да изпъне пръсти за малко.

Представи си я, застанала пред него. Със синята рокля и детето в прегръдките. Усети мириса на ягоди, вкусът на устните й, дългата й кестенява коса.

Нещо изскочи пред колата. Кристиан натисна спирачката и за няколко секунди гумите изгубиха сцеплението си с пътя. Колата се плъзна към канавката и той усети, че губи контрол, че катастрофата е неизбежна. Но на няколко сантиметра от ръба колата спря. Бялата опашка на сърна се открои ясно на светлината от фаровете и Кристиан проследи с поглед изплашеното животно, което се отдалечи с подскоци през полето.

Двигателят продължаваше да работи, но шумът в главата му го заглушаваше. В огледалото видя, че колата зад него също е спряла, и си даде сметка, че трябва отново да потегли. Да се махне от фаровете, които светеха в огледалото му.

Отвори се врата и някой слезе от колата. Кой крачеше към него? Навън беше тъмно и той видя безполовия силует да се приближава. Още няколко стъпки и тъмната фигура щеше да стигне до вратата му.

Ръцете му на кормилото трепереха. Извърна поглед от огледалото и се загледа в полето и ръба на гората, който едва се различаваше в тъмницата. Зачака. Вратата на мястото до шофьора се отвори.

– Как си? Добре ли си? Като гледам, не успя да блъснеш сърната.

Кристиан се извърна по посока на гласа. Белокос мъж на около шейсет години стоеше до колата и го наблюдаваше.