Перфектно отмъщение [bg]

28

Те са трима. И тримата — индианци. Всичките — по-млади от мен. Към края на двайсетте и началото на трийсетте си години. С дълги тъмни коси, със стиснати ядно устни и смръщени кафяви очи.

Най-малкият държи револвера. Двамата до вратата са биячите.

— Дошъл си на погрешно място да се изсереш, бледолики — казва малкият с ниско ръмжащ глас, като размахва стодоларова банкнота със свободната си ръка. — Ще те пратим да си вървиш, но първо имаме един подарък за теб. Стани.

Изправям се от леглото с вдигнати във въздуха ръце. Револверът продължава да е опрян в носа ми. Хвърлям поглед на банкнотата върху леглото и виждам, че е моята — Бен Франклин7 от 1977 година. Трябва да ида до тоалетната и им го казвам.

— Щом толкова много те напира, можеш да пикаеш в гащите — казва малкият.

Двамата биячи се хилят и ме извеждат навън. Пухкави бели облачета върху син фон. Набитата собственичка на мотела ми се чумери от сянката на входа на офиса си. Сложила е ръце на кръста. Откраднатият ми мотоциклет е вече натоварен в каросерията на удължен тъмнозелен пикап шевролет.

Поемаме по магистрала 37. Следва ни друг пикап с каросерия, пълна с индианци. Спираме до нива зад билборд, който пожелава добре дошли на целия свят, дошъл в резервата „Сейнт Реджис“. По-едрият бияч ме избутва навън от пикапа. Другият изхвърля мотора, който се стоварва с трясък върху земята. Другият пикап спира зад нас. Всички скачат на земята и образуват хлабав кръг около мен. Малкият, когото всички наричат Бонапарт, пъха пищова в колана на дънките си, отива до мотоциклета и се изпикава върху него.

— Не съм се опитвал да ви измамя — казвам за десети път, — и не съм бледолик. Майка ми беше мохоук.

— Ние сме акуесасни — отвръща малкият Бонапарт и вдига ципа си.

— Семейството й беше от резервата до Торонто — продължавам, спомняйки си, че северните мохоуки се наричат със собственото си име.

Бонапарт присвива очи:

— Носът ти е на бял.

— От баща ми е. Майка ми е отрасла в племето Онондага.

— Значи след като Джордж ти насини хубаво задника — казва той, — можеш да се върнеш там и да преоткриеш корените си, но никой не може да идва тук и да ни пробутва кофти мангизи. Никой бледолик. Никой наполовина бял. Никой, който не е изцяло червенокож.

— Хайде, Джордж.

Най-едрият индианец пристъпва и замахва с огромния си юмрук отдалеч. Навеждам се и го удрям отсечено под ребрата. Въздухът му излиза и той залита, след това ме ритва силно с подкования си с желязо каубойски ботуш. Бърз е за толкова едър мъж, металният нос на ботуша попада в коляното ми и аз падам назад. Джордж е върху мен и буха с юмруци. Изплъзвам се, извивам ръката му нагоре и назад и натискам лицето му върху дребния чакъл. Той изревава.