Евърмор [bg]

— Вече съм на крачка от това да бъда изключена, както стоят нещата — казва многозначително тя. — Няма да правя магия в собствената си стая. Къде си отседнала?

Пробожда ме съмнение, но няма да се откажа сега. Сграбчи момента! — както каза Амма.

Нищо не нарушава мълчанието между нас, докато водя Стеф към Крепостта на Крадеца, а тишината сякаш е изпълнена с дебнеща опасност. Група ученици се разминават с нас, смеейки се. В стомаха ми се надига ужас. Чувствам се така, сякаш съм отново в Шорхейвън, пръстите на нозете ми висят над скалата, а под мен има само назъбени скали и неистова бездна. Очите на Стеф също се стрелват непрестанно от една страна на друга. Нервна е — мисля си аз и това освобождава известно напрежение в мускулите ми. Аз съм тази, от която трябва да се боят, не тя.

Оставям Стеф да изчака долу, докато се изкачвам по стълбите. Крепостта на Крадеца е моя тайна, но Лиъм ще трябва да я напусне, преди Стеф да прекрачи прага й. Никой не бива да узнава, че той е с мен.

Когато влизам обаче, минавайки през арката в моята собствена част от откраднатото време, Лиъм не е там.

Вероятно е излязъл да ме търси, това е всичко — казвам си, в опит да разсея страха, който се събира в мен. Но образът на войник, влачещ го надалеч, е причината в гърлото ми да се събира жлъчка.

Не знам какво друго да сторя и викам Стеф да дойде горе. Когато тя стига до стаята на Алхимика, устните й се разтварят, очите й се разширяват, за да погълнат пространството, задържайки се на лятната картина на Белууд, появила се извън разрушената стена, откъдето на пода се излива слънчева светлина.

— Майка ми ми каза за това място, когато бях малка. Никога не съм знаела… — очите й се плъзват по разрушената стена с удивление, на устните й се заформя усмивка, бърза и мимолетна, но неподправена.

— По-рано ти каза, че тя ти е говорила за мен. Какво ти каза? Аз… — спирам заради странността на думите, които изричам. — Тя познаваше ли Алхимика?

Стеф не отговаря веднага. Вместо това отива до масата и започва да нарежда нещата си. Най-накрая ми казва:

— Като момиче, да. Израснала е с истории за Алхимика и Магьосницата както всяко друго дете, макар че нашите истории са се предавали от човек на човек, а не са били взети от книгите. Но когато баба ми умря в твоя служба, майка ми спря да мечтае за теб. Историите, които ми разказваше, бяха по-скоро предупреждения.