Градът на крадците [bg]

— Започна да се стъмва.

Той хвърли поглед към небето и кимна.

— Ако се наложи, можем да си изкопаем землянка и да дочакаме утрото в нея.

Коля ускори допълнително и без това ускорената ни крачка и аз разбрах, че няма да мога да поддържам това темпо. Супата от снощи се беше превърнала в прекрасен спомен; хлябът, който ни беше подарил сержантът, беше погълнат още преди обед. Сега всяка крачка ми костваше усилия, все едно ботушите ми бяха подплатени с олово.

Вече беше толкова студено, че го усещах в зъбите си; евтините ми пломби се свиваха при особено ниски температури. За сметка на това не си усещах пръстите на ръцете, макар че носех дебели вълнени ръкавици и бях натъпкал ръцете си в джобовете на палтото.

Не усещах и върха на носа си. Това щеше да е голям майтап — бях прекарал по-голямата част от пубертета си, като си мечтаех за по-малък нос, а след още няколко часа в гората щях да остана съвсем без него.

— Да си изкопаем землянка? С какво? Да не носиш лопата?

— Нали все още имаш две ръце? И нож.

— Трябва да се приберем на закрито.

Коля театрално се огледа на всички страни в притъмняващата гора все едно в дънера на някой от боровете можеше да има скрит таен вход.

— Няма закрито — каза той. — Вече си войник, защото си с мен, а войниците могат да спят навсякъде, където си затворят очите.

— Това е прекрасно. Но трябва да се приберем на закрито.

Той сложи ръката си на гърдите ми и аз си помислих, че може да ми е ядосан, обиден от нежеланието ми да посрещна зимната нощ на открито. Но след миг разбрах, че той не ми се караше; караше ме да спра неподвижно. После посочи с брадичката си към локалното шосе, което минаваше успоредно на железопътната линия. Шосето беше на няколкостотин метра разстояние и сенките ставаха все по-дълбоки, но все още беше достатъчно светло, за да различа един руски войник, застанал с гръб към нас, с пушка на рамото.

— Партизанин? — прошепнах аз.

— Не, този е от редовната армия.

— Може би сме превзели Березовка обратно. С контраатака?

— Може би — прошепна Коля.

Приближихме се до пазача, като стъпвахме бавно и внимателно. Не знаехме никакви пароли, а нито един човек, въоръжен с пушка, нямаше да изчака да види дали наистина сме руснаци.

— Другарю! — провикна се Коля, когато стигнахме на петдесет метра от него, и вдигна ръце над главата си.

Аз също вдигнах ръце.

— Не стреляй! Имаме специални заповеди!

Пазачът не се обърна. През последните месеци много войници бяха оглушали; експлозиите на снарядите бяха спукали хиляди тъпанчета. Двамата с Коля се спогледахме и се приближихме още малко. Войникът стоеше до коленете в снега. Беше прекалено неподвижен. Нито един жив човек не беше в състояние да стои като статуя на този свиреп студ. Завъртях се на пета, за да огледам гората зад нас — бях убеден, че това е капан. Не помръдваше нищо друго, освен клоните на брезите, разлюлени от вятъра.