Четири слепи мишки [bg]

Погледнах в дълбоките й кафяви очи. Това бяха уместни въпроси, въпроси, които аз самият си бях задавал стотици пъти, и особено през последните няколко месеца.

— Едно време ми изглеждаше добра идея. Но не и точно сега.

— Мислиш ли, че може някога да напуснеш? Да минаваш без ежедневната доза адреналин? Нуждата да усещаш, че това, което правиш, е важно? Не съм сигурна, че бих могла да мина без това, Алекс. — Бях казал вече на Джамила, че вероятно скоро ще напусна полицията във Вашингтон. Тогава тя кимна и каза, че ме разбира, но аз се запитах дали наистина ме разбира. Колко пъти се е сблъсквала с убийци? Губила ли е някога партньор? — И така — продължи тя. — Все заобикаляме тази тема. Какво мислиш за нас двамата, Алекс? Има ли надежда за две ченгета, избягали от натиска на работата?

Усмихнах се.

— Мисля, че се справяме отлично. Разбира се, говоря само за себе си.

— Мисля, че ще се съглася. — Джамила също се усмихна. — Твърде рано е да се каже. Но ни е забавно, нали? Цял ден не съм се сещала, че съм детектив. Това все пак е начало.

Целунах я по устните.

— Нито пък аз. А и забавното не е за подценяване. Цял живот няма да ми омръзне. Много по-хубаво е от това да разследваш убийства.

— Така ли, Алекс? — Тя се усмихна широко и ме притисна още по-плътно към себе си. — Това за теб добре ли е? Е, и за мен е добре. И за момента е достатъчно. Много ми е хубаво тук. Тази нощ. И ти имам доверие, Алекс.

И аз се чувствах по същия начин.

Малко преди полунощ.

В планинския басейн, с изглед към Финикс и голямата шир на пустинята.

— И аз ти вярвам — прошепнах аз, а във въздуха големият самолет на Американ Еърлайнс разцепваше нощния въздух над главите ни.