Няма нищо по-хубаво от лошото време
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #2
- Год: 1974
- Язык: болгарский
- Год: Български писател
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Няма нищо по-хубаво от лошото време». Краткое содержание книги:
— Е, как ви се струва? — пита скромно Райман, но в тона му се долавят нотките на леко тържество.
— Чудесно е — отвръща Едит. — Впрочем аз нямам думата.
— Чудесно е — потвърждавам. — Скъпи Конрад, ти ни правиш неоценима услуга.
— О, една услуга, която не ми струва нищо — отвръща луничавият все в същия скромно-тържествен тон.
След което тръгваме да отпразнуваме завоеванието.
Дружбата ми с Райман съвсем незабелязано се превръща в обичайно всекидневие. Тая дружба се изчерпва с изпиването на едно кафе към обяд в заведението на ъгъла и с поглъщането на следобедния аперитив в същото заведение, обаче това не е малко в един град, пълен само с непознати. Луничавият е, общо взето, тих и сериозен човек, склонен повече да отговаря на въпросите ти, отколкото сам да ги задава. И все пак туй е последният човек в «Зодиак», на когото бих рискувал да подхвърля някой въпрос. Конрад Райман — това е името, изтръгнато от Моранди. Единствената връзка на Моранди с разузнаването.
Изтекъл е вече цял месец от пристигането ни в Амстердам. Проверките и разпитите са останали назад, неудобството пред непознатия град — също. Ние сме навлезли в канализирания в буквалното и преносно значение делник, движим се край каналите под разтворените си чадъри, ходим на работа и се връщаме от работа, обикаляме из околностите, имаме дом, прилични заведения и предостатъчно време за скука.
Холандия е богата страна. Особено с влага. Тук всичко излъчва влага — небето, избуялите тъмни ливади, гъсто зелените дървета, безбройните канали, езерата, тръстиката, мокрият вятър и дъждът, който ту подло се преструва, че уж не вали, ту поройно се свлича от облаците. Ако хората тук бързаха или тичаха под дъжда, би трябвало цял живот да тичат. Но това са спокойни хора, които нямат навика да се тровят от дреболии. Децата играят на тротоарите под дъжда, жените, изправени до вратите, сплетничат под дъжда, младежите, спрели на групи, спорят или се смеят под дъжда, без да говорим за влюбените, които и тук, както навсякъде по света, се целуват на открито независимо от прогнозата на метеорологическия бюлетин.
Влагата и облачните небеса правят всичко да изглежда навъсено и сиво. Може би тъкмо затова холандците имат страст към пъстрите и звучно-багрени неща — към лехите и саксиите с цветя, към лъскавите бакърени предмети, към сините делфтски порцелани, към шарените улични латерни, към бляскащите тръби на духовите музики, към картините и цветните джамлъци. Може би затова фасадите на къщите са облицовани с червени и жълти тухли, а дървените части са винаги прясно боядисани в бяло, може би затова навсякъде свети ослепително лъснат пиринч, порцелановите лули на старците са украсени с весели цветни рисунки и дори топчестото холандско сирене е яркочервено като домат.
Изобщо — ако човек има време да се занимава с география — това е една приятна страна, с тихи, добре разтребени селища и заспали зелени води, по които плуват бели перести облаци и бели патици, една обаятелно-старомодна страна, където велосипедите все още са в обращение, а хората сравнително малко страдат от тоя бич на съвременността — психическите разстройства.
Външно погледнато, като чиновник в «Зодиак» аз съм по-навътре в тая мъглява история откогато и да било. Имам лични впечатления и служебни контакти с повечето шефове. Не само съм познат, но и приятел с носителя на името Райман. И все пак реалната полза от тоя напредък за момента е нулева. Защото не мога да седна в кафенето пред луничавия и да го запитам с дружелюбна усмивка:
— Какво ще кажеш, скъпи Конрад, по въпроса за разузнаването И как изобщо е организирана тая работа тук, у вас?
Все едно че съм изправен пред херметически затворена стоманена каса, носеща марката «Зодиак». Знам с пълна сигурност, че касата съдържа някои и други интересни неща, обаче нямам възможност не само да я отключа, а дори да я докосна, ако не желая да разбудя звънчевата инсталация за тревога. Остава ми само да седя и да чакам. Да седя и да чакам неизвестно какво и неизвестно докога.
Тихите сънни канали почват да се покриват със сухи листа. Утрините стават по-хладни и над улиците заран се диплят прозирни бели мъгли. Поройните пристъпи и внезапните секвания на дъжда се сменят с една по-улегнала активност: той вали бавно, едва забележимо, но затуй пък вали с часове. С две думи, навлизаме в златния септември.