Убиецът на президента
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убиецът на президента». Краткое содержание книги:
Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака.
Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.
А възможно ли е Джейсън Барнс да е преживял някаква спастична метаморфоза? Някакво галванизиращо разкритие, което го е запратило презглава в дебрите на убийствената ярост?
Мислено проследих живота му, опитвайки се да стигна максимално назад, в миналото. Баща му е бил съдия, който със сигурност е тъпчел главата на синчето си с възвишени идеали, с приказки за равенство и справедливост. Израснал е в Ричмънд — бастион на южняшката култура, инстинктивно отбягван от амбициозните печалбари. Това е било както хубаво, така и лошо. Спомням си, че преди няколко години бях за месец и нещо в Ричмънд във връзка с някакво разследване. Направи ми впечатление на град, от който се излъчва някаква особена, старомодна провинциалност, главно по отношение на затворените си и някак изолирани квартали. Малкият Джейсън със сигурност е изпитвал трудности като синчето на известен в целия град съдия. Военните бази излъчват подобна аура на мрачна изолация. Самият аз бях полковнишки син и по тази причина още помня как ме гледаха другите деца и родителите им, когато вършех пакости. Помня, и още как!
Бяхме успели да се уверим, че Джейсън е благочестив човек, чийто съзнателен живот е бил разпределен между висшите идеали и патриотичните добродетели. Бяхме разкрили монашеския му начин на живот, бяхме станали свидетели на манията му за ред и чистота. Ето защо логичният въпрос в момента би трябвало да звучи така: Докъде е стигало всичко това?
Прозрението на един философ гласи, че революциите не се вдигат от циниците, а от разочарованите идеалисти. Може би Джейсън Барнс е надзъртал обезпокоително дълго зад завесата на измамната действителност, към ръчките и зъбните колела на машината за омайване, към парите, които я смазват и гресират, към безграничното лицемерие на демокрацията. Ако всичко това е вярно, може би трябва да се приеме, че Джейсън е помислил за някакво разчистване, за слагане точка на бъркотията. Може би…
И двата мотива звучаха напълно достоверно: алчността — най-старият мотор за задвижване на мръсни деяния; и гневът — нектарът на най-ужасните престъпления в историята. Но все пак нито един от тях не дава рационално обяснение за абсурдната екстравагантност на убийството. Когато е тръгнал на морален кръстоносен поход, благочестивият не избива невинни хора. Алчният пък си има основателни причини да проявява благоразумие в действията си. Противоречивите крайности нямат смисъл, освен ако не пропускаме нещо, което свързва жертвите. А ако Джейсън е бил мотивиран от парите, защо му е трябвало да оставя онази насочваща бележка в дома на Белнап? Защо е изпратил Файнбърг и Бенедикт в моргата?
При паричните награди си има едно задължително условие: трябва да си жив и свободен, за да можеш да прибереш мангизите. А в дебелата глава на всеки лейтенант от морската пехота с чук е набито правилото, според което изненадата е най-голямото предимство в боя. И то не бива да се губи заради грешки или лекомислени преценки. Затова не виждах логика в предположението, че Джейсън Барнс ще разкрие умишлено своите намерения, мисия и мишена.
Докато предъвквах тези досадни логически постройки, директорът Таунзенд изведнъж взе, че грабна утешителната награда. Вдигнал глава от папката пред себе си, той обяви:
— Според този формуляр баща му се казва Калхун Барнс… — Очите му обиколиха масата: — Съдията Калхун Барнс, нали?
— Шефът му спомена, че баща му е… хм… федерален съдия, струва ми се — колебливо отвърна Джени.
Директорът отмести папката и примигна няколко пъти.
— Някой от вас дава ли си сметка за монументалното значение на този факт?
Аз погледнах към Джени, но тя се беше отдалечила от масата и шепнеше нещо в мобилния си телефон.
Останалите лица около масата бяха неразгадаеми.
Името докосна някаква струна в мен, но за съжаление аз не успях да я идентифицирам. Нещо, но какво?
Таунзенд допря пръсти във формата на пирамида и ни информира:
— Калхун Барнс беше в списъка на президентските кандидати за новия състав на Върховния съд. Този факт стана достояние на пресата и получи широк отклик.
Паметта ми изведнъж се възвърна.
Вероятно същото беше станало и с мисис Хупър, която вдигна глава и прошепна:
— Пресвети боже! Този човек е син на Калхун Барнс?!