Контесата

— Изминаха толкова години. Каролайн Фарадей беше дъщеря на Уилсън Фарадей, виконт Кларънс. Прелестна, невероятно весела и духовита. Струваше й се, че може да управлява света и всичко в него, и повечето хора правеха с радост всичко за нея. — Лицето му отново се сгърчи от мъка и той вдигна длан, сякаш за да я изтрие. Удържах езика си. Тези спомени, опарили така сърцето му, действително бяха нещо много лично. — Макар да бях значително по-възрастен от нея, тя ме желаеше и уведоми баща си, че няма да се омъжи за никой друг. И така, ние се оженихме в Лондон. Направихме сватбеното си пътешествие до Корнуол; тя смяташе, че това място е изключително романтично. Едва след като я доведох в Девбридж Манър започнах да си давам сметка за истинската й природа. Каролайн беше много жива един ден, смееше се непрестанно, а на следващия стоеше смълчана, тъжна и затворена в себе си, сякаш бе изгубила най-добрия си приятел. Никога не знаех коя от тях ще седне насреща ми на закуска. Когато тя забременя малко след сватбата, се изпълних с надеждата, че детето ще й помогне да се нормализира. И точно така и стана през месеците на бременността й — тя се стабилизира, цялото й поведение стана по-нормално. В онези дни нито Джон, нито Томас стояха тук дълго — те живееха и учеха в Итън. Няма да забравя обаче, че когато се прибраха за ваканцията, положението й се влоши. Скоро си дадох сметка, че това бе израз на негодуванието й срещу тях. Очевидно тя искаше детето й, момченце, да върви по моите стъпки. И наистина, ако беше родила момче, то щеше да стане мой наследник. Казах й го, но това не промени нищо. Тя не искаше да има нищо общо с племенниците ми. Помолих Томас и Джон през ваканциите да гостуват на приятели. И на двамата им беше много мъчно за мен, струва ми се, а аз се изпълних с чувство на безкрайна вина. Но каквото и да правех, нямаше значение. Към края на бременността си Каролайн започна да става все по-непредсказуема. Никога не знаех какво да очаквам, никой не знаеше, в това число и лекарите. Тя изчезваше изведнъж, след което я откривахме на върха на старата северна кула, свита в един ъгъл, загледана неизвестно къде с широко отворени очи, без да дава обяснение защо е отишла там. Настояваше да продължава да язди кобилата си, дори когато вече бе доста натежала от бременността. Слава Богу, не падна нито веднъж. Един следобед я заварих да гони плъхове в плевника. Една нощ пък Брантли я намери да танцува навън под поройния дъжд. Веднъж някакъв слуга я откри да гази из потока и да обсъжда с неизвестна особа колко хубаво би било да се удави. Нямах друг избор, освен да взема жена, която да бъде неотстъпно с нея. Ужасявах се от мисълта, че може да навреди и на себе си, и на нероденото бебе.