Брат Од
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брат Од». Краткое содержание книги:
Само че във всеки човек се крие нещо, което убягва от погледа, и това важи с тройна сила за героя на Дийн Кунц. Защото Од, обитател на градчето Пико Мундо, притежава способността да говори с мъртвите и като неофициален посланик на добра воля между нашия свят и техния помага за наказване на злото.
След смъртта на любимата си Сторми и потресаващата среща с коварната и извратена Датура той търси убежище в манастир. Сивото ежедневие е като балсам за наранената му душа, пък и духовете на мъртвите вече не смущават дните и нощите му, явява му се само неизменният Елвис. Безметежното му съществуване е нарушено от множество бодаси, витаещи около болните дечица, приютени от монахините. Од знае, че появата им предвещава трагично събитие. В разгара на страховита снежна буря монасите и монахините обединяват усилия да спасят децата. Обитателите на манастира не подозират, че са подложени на чудовищен експеримент, а Од се среща с враг, древен и неумолим като самото време.
Ако някога заснемат филм за нея, продуцентите ще бъдат по-верни на оригинала, ако изберат за главната роля Куин Латифа, а не Холи Бери. На ръст сестра Мириам е колкото Латифа, със същата царствена осанка и дори е по-харизматична от актрисата.
Интересът й към мен винаги е приятелски, но остър, сякаш знае, че съм се провинил в нещо и ми се е разминало безнаказано, нищо, че провинението ми не е било кой знае какво.
— Томас е английско име — каза тя, — но сигурно в рода ти има ирландска кръв, щом ласкателствата ти ни разтапят като масълце върху топла кифличка.
— Никаква ирландска кръв, боя се. Въпреки че ако познавахте семейството ми, щяхте да се съгласите, че в рода ми има странна кръв.
— Не ти приличам на изненадана монахиня, нали, бонбонче?
— Не, сестро. Въобще не ми приличате на изненадана. Мога ли да ви задам няколко въпроса за Джейкъб от стая четиринайсет?
— Жената, която рисува, е майка му.
От време на време май самата сестра Мириам се проявява като медиум.
— Майка му. Така си и мислех. Кога е умряла?
— Преди дванайсет години. Починала от рак, когато Джейкъб бил на тринайсет. Двамата били много близки. Изглежда е била любящ, всеотдаен човек.
— Ами баща му?
Горест набразди лицето й. Кожата й беше с оттенък на синя слива.
— Не вярвам той въобще да си е мръднал пръста. Майката никога те се е омъжила. Преди смъртта си тя настанила момчето в дома към един друг църковен орден. Прехвърлиха го тук, когато отворихме.
— Поговорихме си малко, но трудно му се разбира.
Сега вече гледах изненадата, изписана на лицето й, обрамчено от калугерска забрадка.
— Казваш, че Джейкъб е говорил с теб, миличък?
— Това необичайно ли е?
— Той не говори с повечето хора. Толкова е свенлив. Значи съм успяла да го изтръгна от черупката му… — Тя се облегна на плота и потърси очите ми, сякаш беше зърнала подозрителна тайна и се надяваше да я улови на кукичката си. — Но не бива да се изненадвам, че е говорил с теб. Ама въобще. Нещо у теб предразполага към откровения, нали, миличък?
— Може би съм добър слушател — предположих.
— Не — отсече тя. — Не е това. Не че не си добър слушател. Ти си изключителен слушател, бонбонче.
— Благодаря ви, сестро.
— Виждал ли си как червеношийките кацат на някоя поляна, свеждат глава и се ослушват за червейчетата, които се движат съвсем тихо под тревата? Ако ти се състезава с птичето, всеки път пръв щеше да клъвваш червейчето.
— Невероятно образно сравнение. Настане ли пролетта, непременно ще му отдам дължимото на някоя ливада. Както и да е, Джейкъб се изразява със заобикалки. Не спря да говори за някакъв ден, когато не му позволили да отиде до океана, а, цитирам, „когато си заминаха и камбаната заби“.
— Никога не видял къде камбаната забила — цитира сестра Мириам — и когато океанът тече ли тече, и камбаната се е преместила с него.
— Знаете ли какво значи това?
— Тленните останки на майка му били погребани в морето. Разпръснали пепелта й под съпровода на камбана и го разказали на Джейкъб.
Гласът му отеква в главата ми: „Джейкъб само страх, че ще се понесе не където трябва с настъпването на мрака.“
— Ах! — възкликнах, най-после чувствайки се поне малко като Шерлок Холмс. — Той се безпокои, че не знае мястото, където пепелта е била разпръсната, но знае, че океанът е в непрекъснато движение, и е уплашен, че когато умре, няма да намери майка си.
— Горкичкият. Хиляди пъти съм му обяснявала, че тя е в рая и някой ден отново ще се съберат, но представата за морето, която си е изградил, е твърде жива, за да го разубедя.
Исках да се върна в стая номер четиринайсет и да го прегърна. Една прегръдка не може да оправи нещата, но не може и да ги влоши.
— А какво е Небивалото? Той се страхуваше от Небивалото.
— Не съм го чувала да използва тази дума. — Сестра Мириам се намръщи. — Небивалото ли?
— Джейкъб казва, че бил изпълнен с чернотата.
— Чернотата ли?
— Не знам какво имаше предвид. Разказа ми, че Небивалото веднъж дошло, видяло, че той е изпълнен с чернота, и казало: „Остави го да умре.“ Това било отдавна. Небивалото дошло преди океана, камбаната и носенето по вълните.
— Преди погребението на майка му — поясни сестра Мириам.
— Да. Точно така. Но Джейкъб още се страхува от Небивалото.
Сестра Мириам отново ме фиксира с онзи остър, проницателен поглед, сякаш се надяваше, че ще прониже облака ми от загадъчност и ще го спука като балон.
— Защо Джейкъб толкова те интересува, миличък?
Не можех да й кажа, че момичето ми, което вече не е тук, моята Сторми, се е свързала с мен от Другата страна и е използвала Джъстин, още едно сладко момиче, което не е тук, като инструмент, за да ми съобщи, че Джейкъб притежава информация за източника на насилието, което скоро ще се разрази в училището, може би преди следващата зора.