Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
— Момент, моля — спря я Роуз. — Търсите ли работници?
— Мисля, че да — отговори жената. — Ще ви донеса формуляр, като дойда за сметката.
— Не мислиш ли, че образованието ти е в повече за такава работа? — попита Маги. — Искам да кажа, че си завършила колеж, право… Наистина ли имаш желание да носиш палачинки?
— Не става дума за мен, а за теб — уточни Роуз.
— Искаш да разнасям палачинки? — изненада се по-малката сестра.
— Трябва да се заемеш с нещо. — Роуз размаха ръце с пиянско великодушие. — Искам да си плащаш сметката за телефон, а и да внасяш някакви пари за пазар.
— Почти нищо не ям. — Това не беше съвсем вярно. Тя се хранеше малко наистина — парче кейк, малко мляко с овесени ядки. Разходът не беше голям. А и Роуз имаше пари за това. Маги беше видяла състоянието на банковата й сметка. Откри извлеченията в един голям кафяв плик с надпис „Банкови извлечения“. Представяше си как Роуз се разхожда из кухнята с бележник от жълти листа и си записва. Една порция пиле по ориенталски от фирмата за диетични храни „Лийн Кюизин“! Половин чаша портокалов сок! Два пакета пуканки за микровълнова печка! Три чаени лъжички сол!
Маги усети, че лицето й пламва.
— Ще ти дам пари. — Тя отчетливо произнасяше всяка сричка.
— Ти нямаш пари — отбеляза Роуз.
— Ще намеря.
— Кога? Ще настъпи ли някога този миг блажен?
— Нали ходих на интервю?
— Това е прекрасно, но не означава, че имаш работа.
— Майната ти. Тръгвам си. — Маги хвърли салфетката на масата.
— Я сядай — отегчено въздъхна Роуз. — Изяж си закуската. Отивам в тоалетната.
Тя стана и се отдалечи от масата. Маги се върна на мястото си и заби вилица в храната пред себе си, но не хапна нищо.
Келнерката дойде след малко и донесе формуляра за работа. Маги се пресегна към чантата на сестра си, измъкна химикалка и една двайсетдоларова банкнота от портфейла, попълни на бърза ръка празните полета с името на Роуз, сложи отметка пред полето „Кога може да сте на разположение?“ и добави „Готова съм да върша всякаква работа“ в кутийката за „Забележки“. Върна формуляра на келнерката, изля половината каничка кленов сироп в чинията на Роуз, знаейки чудесно, че тя не може да търпи цветни плодови сиропи, и напусна заведението.
Роуз се върна на масата и заби изненадан поглед в съсипаната си закуска.
— Приятелката ви си отиде — съобщи келнерката.
— Не ми е приятелка — поклати глава Роуз. — Тя ми е сестра. — Плати сметката, взе си сакото, огледа тъжно разранените си крака и закуцука към изхода.
16
— Достатъчно. — Ела сложи ръка над чашата си с вино. За пръв път вечеряха навън заедно. Първата официална вечеря, на която тя се съгласи, след като Луис настоява седмици наред. Тя склони да изпият заедно едно шише вино и това беше грешка. От години, а може би и от десетилетия не беше пила вино и както се очакваше, главата й се замая.
Луис остави бутилката и избърса устни.
— Мразя празниците — рече той нехайно, сякаш й казваше, че никога не е обичал артишок.
— Какво? — попита тя.
— Празниците — продължи той. — Не ги понасям. От години не ги понасям.
— Защо?
Луис си наля още половин чаша вино.
— Защото синът ми не идва да ме види — отговори той. — Чувствам се като всички останали.
— Изобщо ли не идва? — попита Ела колебливо. — Да не си…? Да няма…?
— Прекарва празниците с родителите на жена си — поясни Луис и от неувереността в гласа му Ела разбра, че това е болезнена за него тема. — Идват през февруари, когато децата са във ваканция.
— Е, сигурно е приятно — рече Ела.
— Много — съгласи се Луис. — Глезя ги. И ги очаквам с нетърпение, но празниците не са толкова приятни. — Той вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че това не е най-лошото нещо на земята, но Ела знаеше, че е трудно човек да е сам.
— А ти? — попита Луис. Тя очакваше този въпрос. Като се има предвид колко приятен беше той и как двамата се разбираха, тя не можеше вечно да отбягва въпроса. — Разкажи ми за семейството си.
Ела се опита да се отпусне, напомняйки си, че не бива да стяга рамене и да свива ръце в юмруци. Очакваше го. Беше съвсем естествено.
— Ами — започна тя, — съпругът ми Айра, беше преподавател в колеж. Специалността му бе история на икономиката. Живеехме в Мичиган. Умря преди петнадесет години от удар. — Това бе допустимата информация за мъртвия съпруг: име, пост, откога не е жив и от какво е умрял, с най-общи пояснения (например, дамите не биха се поколебали да прошепнат „рак“, но за нищо на света не биха изрекли „простата“).
— Бракът ви добър ли беше? — попита Луис. — Знам, че не ми влиза в работата… — той млъкна и погледна Ела с надежда.