Обичай само веднъж
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: malory-anderson family saga #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Големанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай само веднъж». Краткое содержание книги:
На гостите за сватбата беше сервирана тежка вечеря в къщата на Малори, но Реджи не остана там. Никълъс я заведе в къщи направо от църквата, като й каза да вземе необходимото за преспиване и да нареди да изпратят останалия й багаж в Силвърли. Двамата заминаха още преди да пристигнат гостите за вечеря.
Той я беше накарал да пътува през целия следобед и вечерта, но тя не искаше да се оплаква, не и когато той седеше срещу нея толкова замислен, без да я погледне нито веднъж. Откакто тръгнаха от Лондон, не беше промълвил нито една дума.
Той беше женен и поради това беше вбесен. Е, тя очакваше, че ще бъде така. Но това, че я водеше в имението си в провинцията, предвещаваше добро развитие, нали? Тя не бе очаквала това. Не знаеше какво е очаквала.
Стомахът й отново се обади и Реджи накрая реши да попита:
— Скоро ли ще спрем за вечеря?
— Последната странноприемница беше в Монтиът. Наближаваме Силвърли — отвърна рязко Никълъс.
Щеше да е добре, ако й го беше казал по-рано.
— Силвърли голямо имение ли е, Никълъс?
— Долу-горе толкова голямо колкото и твоето, което е в съседство.
Очите й се разшириха.
— Не знаех това!
— Как така?
— Защо се ядосваш? Ами това е чудесно! Сега именията ще се съединят…
— Което искам да направя от години. Но твоят вуйчо със сигурност ти е казал. Той използва имението ти като примамка, за да ме накара да се оженя за теб.
Вбесена, Реджи се изчерви.
— Не ти вярвам!
— Че съм искал земята ли?
— Знаеш какво искам да кажа! — тросна се тя. — О, знаех, че е ставало дума за някаква земя, дори Тони каза, че това те е склонило, но аз… аз не му повярвах. Никой не ми е казал за това. Не знаех, че имението ти граничи със земята, която наследих от майка си. Не съм живяла там откакто… починаха родителите ми от пожара, в който изгоря къщата. Тогава бях само на две години. Никога не съм се връщала в Хампшър. За това, което остана от имението, винаги се е грижил вуйчо Едуард, както и за наследството от баща ми.
— Да, хубава сума наистина — петдесет хиляди лири — за която той щастливо каза, че се е утроила благодарение на мъдрите му инвестиции и ти осигурява доста голям годишен доход.
— Мили Боже, ти и затова ли си ядосан?
— Аз не преследвам богатството ти!
И тя започваше да губи търпение.
— О, стига, де! Кой нормален човек би те обвинил в това? Ти също не си просяк.
— Не е тайна, че исках тази земя, за която предполагах, че принадлежи на граф Пенуич, тъй като графът живя там последен.
— Там последен живя баща ми, а не настоящият граф Пенуич. Но тъй като той бе наследил земята от майка ми, тя не се полагаше на него, а тяхното желание беше да я наследя аз.
— Сега знам това! Твоят вуйчо Едуард сметна за доста забавно да ме информира, докато излизах от църквата, че вече не е необходимо да купувам имението. Нямаше търпение да ми го каже. Искал да облекчи душата ми, както се изрази. Дяволска работа! Знаеш ли как се нарича това?
— Съзнаваш ли, че ме обиждаш, сър?
Той имаше благоразумието да си придаде изненадан вид.
— Не исках да кажа, че…
— Разбира се, че искаше. Именно от това се оплакваш, нали така? Да не би хората да кажат, че си се оженил за мен заради наследството ми? Е, много ти благодаря. Не знаех, че това е единственият начин да си намеря съпруг.
Той сбърчи вежди и рече студено:
— Ще обсъждаме ли как си намери съпруг?
Очите й проблеснаха със сини искри и за миг тя се побоя, че ще изгуби самообладание. Едва успя да замълчи, а Никълъс се въздържа да не я предизвиква. И само след миг двамата откриха с облекчение, че каретата спря.
Никълъс излезе навън и протегна ръка, за да й помогне. Но щом тя стъпи на земята, той се качи отново. Тя го погледна с разширени от недоумение очи.
— Не би го направил! — каза тя, останала без дъх.
Той рече язвително:
— Не можеш да се изненадваш. Аз съм мъж, който държи на думата си, в края на краищата.
— Не можеш просто да ме оставиш тук — не и тази нощ.
— Тази нощ, утре — каква разлика има?
— Знаеш разликата!
— А, да, брачната нощ. Но ние изкарахме нашата, нали, любима?
Реджи рече задъхана:
— Ако го направиш, Никълъс — гласът й трепереше, — кълна се, че никога няма да ти простя.
— Значи си подхождаме, нали, щом и двамата държим на думата си? Ти получи това, което искаше. Носиш името ми. Сега ти давам и своя дом. Къде е написано, че трябва да живея с теб?
— Очакваш от мен да живея тук, докато ти продължаваш както и преди, да си живееш в Лондон и…
Той поклати глава.
— Лондон е прекалено близо за нашето споразумение. Аз ще напусна Англия. Де да го бях направил, преди да се срещнем!