История на Стария свят — Изтокът и Гърция
- Автор: Ростовцев М.
- Язык: болгарский
- Переводчик: И. Раев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Стария свят — Изтокът и Гърция». Краткое содержание книги:
В рамките на тези отношения на държавата към населението в разните източни монархии намираме някои разлики, но предимно от формален, или теоретичен характер. В Египет царят е считал себе си за собственик на цялата земя. Поданиците получавали от него правото само временно да се ползват от нея. Във Вавилония държавата признавала и защитавала частната собственост и върху земя. Въпреки тая теоретична разлика, поземлените отношения във всички източни монархии получавали едни и съши форми. Все същите форми намираме и в Египет в епохата на империята, и в Асирия, и в Нововавилонското царство, и в Персия. И там, където още имало дребна собственост на земя, например в Асирия, Персия и Мала Азия, там тя постепенно изчезвала. Царят, храмовете и висшите класи от обществото владеели земята. Обработвали я пък прикрепените към местожителството си и към своя дял земя крепостни земеделци, задължени към държавата и към своя земевладелец не само да им плащат с част от продуктите си, но и да им работят главно при прокарване на напоителни канали, при строеж на мостове, пътища, храмове, дворци и т.н. и при транспорт. В промишлеността намираме същите отношения. Владетели на работилници са пак царете, храмовете и известен брой едри промишленици. В работилниците работели или крепостни занаятчии, или роби. Промишлеността е тясно свързана с едрото земевладение и съставлява част или клон от стопанството на това едро земевладение. По-слаба е зависимостта на търговията от царя, от храмовете и от едрите земевладелци и то както на едрата, тъй и на дребната. Търговците, разбира се, там, където не са били агенти на царя, на храмовете или на едрите земевладелци, само били облагани с разни данъци.
Земеделието е било основата на икономическия живот. Индустрията и търговията били съсредоточени около храмовете и дворните. Управляващата аристокрация, царските телохранители, търговците и занаятчиите живеели в тясна близост с царя и бога и превърнали поселението около храма и двореца в град, укрепен със стени. Тия градове държави, управлявани от бога и от царя, са били разсадници на политически живот в целия Изток и най-вече в Предна Азия. Вътре в града възникнало наистина известно обединение между хора от една и съща професия или социално положение, като царски телохранители, чиновници, жреци, занаятчии, търговци. Те са могли да образуват и особен вид сдружения главно на религиозна основа.
С превръщането на отделни градове в царства се изработили едновременно и известни традиции и форми на самоуправление в градовете. Царете, които били представители на центростремителното начало, заели внимателно становище към такива традиции. Дори в големите централизирани империи като Египет, а още повече в Асирия и Персия, царете се видели принудени да държат сметка за тия традиции и за установените форми, които животът с течение на времето изработил в тия градове. В резултат на това градовете в големите монархии били надарени с известна степен на самоуправление, понякога осигурени с харти (документи), както бил случаят с Асирия, които засягали най-вече данъци и други налози, събирани от населението. Но това самоуправление не отишло по-далеч от определени граници. Господаруването над града си остава пак в ръцете на царя. По свое желание той е могъл да разшири или да поддържа съществуващи права; могъл е да подари самоуправление на нови градове или да го отнеме от ония градове, които вече се ползвали от такива права. Пред очите на правителството градът е център на дадена територия и резиденция на управляващата власт. Всички ония права, които са се изработили през историческото развитие, нямат никаква задължителна, обвързваща сила за царя. И в това е основната разлика, която разделя източните държави от елинистическите монархии и от Римската империя. На Изток не е съществувала някаква поддържана от населението традиция на самоуправление. Царят на Асирия или на Персия е бил наследник не на върховната власт на народа, който е населявал известен град, а на властта на своите предшественици, които били божества-царе като него.
Източният цар олицетворявал в себе си държавата. Царят бил и изворът, и центърът на властта. В негови ръце се съсредоточавала и законодателната, и съдебната, и изпълнителната власт. Той могъл сам да се обвърже с някои създадени пак от него самия закони, които би му внушил бог; но и такива закони той имал право да изменя или тълкува, както си ще. Части от властта си той могъл да предава на други лица, но изворът на тяхната власт е пак царят и царските чиновници действали само от негово име.