Дарби
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: annals of the western shore #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарби». Краткое содержание книги:
Ще може ли младият Оррек да спре заплахата, или ще остане безполезен за себе си и своето семейство?
„Дарби“ е великолепно фентъзи, обсъждащо много съвременни теми, най-важната от които е, че за да успееш, трябва първо да повярваш в себе си.
В „Землемория“ Урсула Ле Гуин създаде нов свят, населен с млади хора, притежаващи магически способности. В „Хроники на Западния бряг“ оживяват други герои, не по-малко надарени с невероятни таланти. Разказана изкусно от майсторката на фентъзи жанра, „Хроники на Западния бряг“ бележи дългоочакваното завръщане на Ле Гуин. Едно възнаградено очакване!
— Ами направи го. Мисли с тая глава!
— Ти помисли малко! Въпросът е, че си забравил как се мисли. Също като как се гледа!
Гневът изригна в мен, отдавна сдържаното недоволство и отчаяние, каквото чувствах, когато се опитвах да използвам дарбата си. Стиснах жезъла — жезъла на Кадард Слепия — и се изправих.
— Махай се, Грай — викнах. — Иди си, преди да съм те ударил.
— Хубаво, но първо свали превръзката!
Вбесен, замахнах към нея с жезъла — слепешката. Ударът попадна в празно пространство.
Сажда излая рязко и се блъсна в краката ми, за да ми препречи пътя напред.
Наведох се и я погалих.
— Няма нищо — промърморих. Целият треперех от напрежение и срам.
Грай заговори отново, този път от известно разстояние:
— Ще ида в конюшнята. Тем каза, че Пъстра не е излизала от няколко дена. Искам да й прегледам ставите. После можем да пояздим, ако искаш. — И излезе.
Прокарах длан по лицето си. Усещах и двете си ръце мръсни. Сигурно размазвах пепел по лицето си. Отидох в кухнята и се измих, после казах на Сажда да ме заведе в конюшнята. Краката ми трепереха. Чувствах се като старец, Сажда сигурно го усещаше, защото вървеше по-бавно от обикновено.
Баща ми и Аллок бяха излезли с жребците и в конюшнята беше останала само Пъстра.
— Пипни тук — каза ми Грай. — Това е ревматизъм. — Плъзна ръката ми по предния крак на коня и спря при издутото коляно. Усетих, че ставата е гореща.
— О, Пъстра — прошепна тъжно Грай. Чух как я потупва по врата.
— Не знам дали трябва да я яздя.
— И аз не знам. Но тя трябва да излиза.
— Мога да я разхождам.
— Може и за теб да е от полза. Натежал си.
Истина беше. Освен че напоследък не се движех много, бях развил неочакван апетит и Раб и Соссо бързаха да задоволят глада ми. Бях наедрял, но и растях на височина, толкова бързо, че понякога нощем ме боляха костите. Все по-често си удрях главата в горния праг на вратата.
Сложих оглавника на Пъстра — вече ме биваше за подобни дребни задачи — и я изведох. Грай взе Звезда и се метна на гърба й. Излязохме от двора и се заизкачвахме по склона. Сажда водеше мен, а аз — Пъстра. Чувах неравни стъпки зад мен.
— Все едно мърмори: „Ох, оле ле, боли ме…“ — рекох.
— Така е — потвърди Грай.
— Чуваш ли я?
— Само когато успея да направя връзката.
— А мен чуваш ли?
— Не.
— Защо?
— Не мога да направя връзка.
— Защо не можеш?
— Пречат ми някакви думи. Думи и… други неща. Успявам само при бебетата. Така зная кога една жена е бременна. Но когато бебето стане малко човече, вече е извън обсега ми. Викам го, но не чувам отговора.
Известно време вървяхме мълчаливо. Пъстра се пораздвижи и вече пристъпваше по-леко. Приближихме се до ясеновата гора и хълма.
— Кажи ми как изглежда — помолих Грай.
— Не се е променил особено — каза Грай. — Има повече трева. Останалото си е същото. Как го нарече?
— Хаос. Дръвчето как е?
— Линее.
Обърнахме назад.
— Знаеш ли, странното е, че дори не помня да съм го правил. Отворих очи и вече беше станало.
— Но не действа ли така дарбата ви?
— Не. Не и със затворени очи! Защо иначе ще нося тази проклета превръзка? За да не го направя!
— Но щом дарбата ти е дива… и ти не си искал да го направиш… а се е случило за миг…
— Не знам — прекъснах я. „Всъщност май исках“, помислих си.
— Оррек, съжалявам за одеве — каза Грай.
— Аз пък съжалявам, че те пропуснах с жезъла.
Тя не се разсмя, но аз се почувствах по-добре.
Не беше в този ден, но не беше и много след него, когато Грай ме попита за книгите — интересуваше се какво е написала Мелле през есента и зимата, след като състоянието й се беше влошило съвсем. Попита зная ли къде са.
— В раклата в нейната стая. — Все още мислех за стаята горе като за стаята на мама, въпреки че Канок спеше там от почти година.
— Питах се дали ще може да ги прочета.
— Ти си единственият човек в Предпланинието, който може да ги прочете — отвърнах и в думите ми прозвуча огорчение.
— Не зная дали ще мога. Беше толкова трудно… Помня някои от буквите, но… ти също би могъл да ги четеш.
— О, да. Когато си сваля превръзката. Когато цъфнат налъмите.
— Чуй ме, Оррек…
— Да, мога поне да чувам.
— Ти можеш да четеш. Опитай поне с една от книгите. Не е необходимо да поглеждаш към нещо друго. — Гласът й отново бе станал дрезгав. — Няма да я унищожиш! Ще виждаш само това, което е написала майка ти. Това, което е написала за теб.
Грай не знаеше, че бях видял лицето на Мелле, преди тя да умре. Никой освен баща ми не го знаеше. Само аз знаех, че никога не бих сторил зло на мама. Нима бих унищожил едничкото нещо, което ми бе оставила?