Силата на сянката
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на сянката». Краткое содержание книги:
Докато приятелите и враговете му заговорничат и събират сили, Лорд Дракон изучава текстовете на древни пророчества и се бори да овладее Силата, която е негова. Но всички знаят, че предстои война — война срещу Отстъпниците и всички, които се опълчат срещу Дракона. А затворът, държащ Тъмния, бавно, но неотменно губи силата си. В Последната битка, Ранд ал-Тор знае срещу кого трябва да се възправи.
„Глупак“, изруга се Том наум. Пълен глупак, да се забърка във всичко това само заради някакъв спомен отпреди петнадесет години. Оставането му тук нямаше да промени нещата. Каквото било, било. Трябваше да види Ранд лице в лице, независимо от това, което му беше казал — че ще се държи настрана. Може би на никого нямаше да му се стори странно това, че един веселчун е помолил да изпълни песен пред лорд Дракона, при това специално композирана за него. Той знаеше една съвсем неизвестна кандорска мелодия, възхваляваща с гръмки слова някакъв безименен кандорски лорд за неговото величие и смелост, без изобщо да споменава за самите подвизи или местата, където са били изпълнени. Вероятно е била платена от някой лорд, който не е имал кой знае какви подвизи, с които да се похвали. Е, сега тази песен щеше да му послужи. Освен ако на Моарейн не й се стореше странно. Това щеше да е също толкова лошо, колкото ако върховните лордове го подушеха. „Ама какъв съм глупак! Трябва просто да напусна още тази нощ!“
Отвътре му закипя и стомахът му се изпълни с киселини, но той беше прекарал дълги години в учене как да запази лицето си невъзмутимо, още преди да надене маската на веселчун. Изпуфка три кръгчета дим, вкарвайки ги едно в друго, и каза:
— Ти се каниш да напускаш Тийр, откакто си стъпил в Камъка.
Кацнал на ръба на столчето, Мат го стрелна със сърдит поглед.
— Решил съм го твърдо. Наистина. Защо не дойдеш с мен, Том? Има градчета, в които смятат, че Преродения Дракон още не се е родил, където никой не е помислял за проклетите Пророчества и проклетия Дракон от години, ако не и от повече. Места, в които смятат, че приказките за Тъмния са бабини деветини, че тролоците са налудничави измишльотини на търговците и че мърдраалите яздят сенки само за да плашат дечицата. Можеш да свириш на лютнята си и да разказваш своите истории, а аз да въртя игра на зарове. Ще си живеем като лордове, ще пътуваме където си поискаме, ще оставаме където си щем и никой няма да се опитва да ни убие.
Последното удари съвсем близо до целта, за да звучи успокояващо. Е, глупак си беше и толкова; оставаше само да се възползва някак от това.
— Ако наистина си решил да тръгваш, защо не си го направил?
— Моарейн ме следи — отвърна Мат горчиво. — А когато не е тя, праща някой друг да го прави.
— Знам. Айез Седай не обичат да изпускат някого, щом веднъж са му сложили ръка. — Беше нещо повече от това, със сигурност, повече от това, което бе известно на повърхността, определено, но Мат отричаше подобни неща, а и никой друг, който можеше да знае, не говореше, ако изобщо някой друг освен Моарейн го знаеше. Това едва ли имаше значение. Той харесваше Мат — всъщност в известен смисъл дори му беше длъжник, — но Мат и тревогите му бяха дреболия в сравнение с грижите на Ранд. — Но не мога да повярвам, че тя наистина е накарала някой да те следи непрекъснато.
— Все едно че е. Непрекъснато разпитва всички къде съм и с какво се занимавам. Подозирам го. Ти познаваш ли някой, който няма да каже на една Айез Седай това, което тя иска да узнае? Аз не. Все едно че ме следи.
— Ако вложиш малко разум, можеш да избегнеш дебненето. Не съм срещал друг, който да се измъква така ловко като теб. Казвам ти го като комплимент.
— Все нещо ще се появи — измърмори Мат. — Толкова злато има за прибиране тук. А има и едно моме с големи очи в кухните, дето много обича да я пощипват и целуват, и една от прислужничките, с коса като коприна, чак до кръста, и с най-кръглите… — Той замълча, изведнъж осъзнал какви глупости говори.
— Ни си ли си помислял, че може да е защото…
— Ако споменеш тавирен, Том, веднага си тръгвам.
Том веднага промени това, което се канеше да каже:
— …че може би е, защото Ранд е твой приятел и ти не искаш да го изоставиш?
— Да го изоставя! — Младежът подскочи и събори стола. — Том, та той е проклетият му Прероден Дракон! Така поне твърди Моарейн. Може и да е. Може да прелива и взе оня проклет меч, който изглежда стъклен. Пророчества! Не знам. Но знам, че би трябвало да съм не по-малко побъркан от тези тайренци, за да остана. — Замълча. — Нали не мислиш, че… Нали не мислиш, че Моарейн ме задържа тук? Със Силата?
— Не вярвам да го може — отвърна Том замислено. Знаеше доста за Айез Седай, най-малкото достатъчно, за да има представа колко много не знае. Но поне за това смяташе, че е прав.
Мат прокара пръсти през косата си.
— Том, непрекъснато си мисля да тръгна, но… спохождат ме някакви странни чувства. Сякаш предстои нещо да се случи. Нещо… мигновено — точно това е думата. Все едно да знаеш, че на Слънцеднева ще има фойерверки, само дето не знам какво точно очаквам. Всеки път, когато много се замисля да тръгна, и се случва. И всеки път си намирам някаква причина да остана още за ден. Всеки път — само за още един проклет ден. Не ти ли се струва, че това е айезседайска работа?