Ръкописът на Чансълър
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Колечкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът на Чансълър». Краткое содержание книги:
Робърт Лъдлъм не прикрива становището си по тези въпроси, чиито отговори внушава по извънредно въздействуващ начин. В този негов роман художествената измислица се оказва част от една ужасяваща и смразяваща реалност. „Ръкописът на Чансълър“ ще увлече много от читателите с драматичното напрежение и наситеността на криминалната интрига, но това произведение е постижение на друг жанр, формулиран по-скоро с политически, отколкото с литературен термин.
Книгата на този популярен американски писател не случайно бива окачествявана като „политическа антиутопия“, като „политически черен роман“. И може би дори самият факт, че ние едва ли някога ще разберем какъв точно дял има истината в измислицата, озаглавена „Ръкописът на Чансълър“, допринася особено силно за ефекта на романа.
— Стига! — Главата нетърпимо го болеше, болката обхващаше дясното слепоочие и пълзеше надолу по гърба.
— Живее на Мауи. За бога, трябва да ме пуснете. Не разбирате ли…
— Не разбирам, да ви вземат дяволите! Трийсет и пет години на вятъра! Сега, когато има нужда от мен! Когато съм потребен! Не го ли разбирате! — Това не бе въпрос.
— Да… — Питър сграбчи китките на генерала с всичката сила, която му бе останала. Болката бе неописуема. Той заговори едва-едва: — Помолих ви да ме изслушате. Не ме интересува какво е станало, не е моя работа. Но ме интересува това, че Лонгуърт си е послужил с вас, за да се добере до мен. Подобна жертва никой роман не заслужава. Съжалявам.
— Съжалявате? Вече е малко късно. — Генералът кипна отново и заблъска гърба на Питър в стената. — Значи, всичко става заради някаква си проклета книга?
— Моля ви! Вие не…
Зад вратата се чу трясък. Идеше от всекидневната. Последва някакво ужасно стенание — нещо като напев, някакъв безумен, неистов вой. Макандрю се вцепени и прикова очи във вратата. Отпусна Питър, блъсна го върху бюрото и се хвърли към вратата. Отвори я и изчезна въз всекидневната.
Чансълър се опря в ръба на бюрото. Стаята се въртеше пред очите му. Пое дълбоко дъх няколко пъти, за да си фокусира погледа и притъпи болката в главата.
Тогава повторно се разнесе онова стенание, онзи лудешки напев. Той се усилваше, дори думите станаха разбираеми.
…навън вали ужасно, но огънят гори прекрасно, и щом останем двама пак, нека пада този сняг! Този сняг! Този сняг!…
Питър пристъпи мъчително към вратата. Надникна въз всекидневната — и веднага съжали.
Макандрю се бе свлякъл на пода и люлееше в обятията си жена. Тя бе наметнала прокъсан, мръсен пеньоар, който едва покриваше избеляла и вехта нощница. Всичко наоколо бе посипано с натрошени стъкла. Оцеляло столче от разбита чаша за вино самотно се търкаляше на килима.
В един миг Макандрю усети присъствието му.
— Сега вижте какво съдържа унищожителната информация!
…и щом останем двама пак, нека пада този сняг! Този сняг! Този сняг!…
Питър разбра. Това обясняваше отшелническия живот в старата къща в провинцията, нерегистрирания телефон, отсъствието на адрес в справочната на Пентагона. Генерал Брус Макандрю живееше в уединение, защото жена му бе душевноболна.
— Виждам — отвърна тихо Питър. — Но не разбирам напълно. Това ли е причината?
— Да. — Генералът се поколеба, после погледна жена си и привдигна лицето й към своето. — След нещастен случай. Лекарите казваха да я оставя в клиника. Но аз не пожелах.
Сега на Питър всичко му се изясни. Висшите генерали от Пентагона нямаха право на лични трагедии. Други трагедии — да. Като например смърт или осакатяване по бойното поле. Но не и това, умствено разстроена съпруга. Съпругите трябваше да стоят дълбоко в сянка, да не се намесват в живота на войника.
…и когато за лека нощ ме целунеш, няма да искам да си тръгна в бурята…
Жената на Макандрю гледаше втренчено Питър. Очите й се разшириха, устните й се разтвориха и тя нададе страхотен писък. После още един. И още един. Въртеше шия, извиваше гръб, писъците й ставаха все по-истерични, неконтролируеми.
Макандрю здраво я притисна към себе си и изгледа Чансълър. Питър заднишком отстъпи в кабинета.
— Не! — изрева генералът. — Върнете се! Елате на светло. Поднесете си лицето на светлината, дявол ви взел!
Питър се подчини почти слепешката. Тръгна към лампата върху ниската масичка и остави светлината да огрее лицето му.
— Всичко е наред, Мел. Всичко е наред. — Макандрю я люлееше в обятията си. Седнал на пода, притиснал лицето си в нейното, той възвръщаше спокойствието й. Писъците престанаха. Сега тя се тресеше в ридания. Дълбоки страдалчески ридания.
— А сега се измитайте оттука — извика генералът към Чансълър.
11
Вън от Рочъстър Олд Мил Пайк свиваше на запад, после свърваше на юг и се вливаше в магистралата на Мериленд, която водеше за Вашингтон. Магистралата бе почти на двайсет мили от дома на Макандрю, пътят дотам прорязваше планината, като се виеше и заобикаляше масивни морени и осеяни със скали хълмове. Околността беше бедна, ала откъсната от света и спокойна.
„С какви ли усилия Макандрю е открил това място?“, мислеше си Чансълър. Сега залязващото слънце биеше точно в очите му и обливаше предното стъкло в ослепително сияние. Той смъкна козирката, но това почти не му помогна. Мислите му отново се върнаха към сцената, която току-що бе оставил.
Защо умопомрачената реагира така истерично, като го видя? Когато го зърна, лицето му бе в сянка. И се успокои чак когато Макандрю го накара да застане под светлината. Нима й бе заприличал на някого? Едва ли. Прозорците на старата къща бяха малки, дърветата отвън — високи и кичести — скриваха късното следобедно слънце. Съпругата на генерала не би могла да го разгледа внимателно. Значи, не я смути лицето. Какво тогава? Какви ли кошмарни видения бе събудил в душата й?