Царството на Хаоса [bg]

Следваше ги процесия от действително отвратителните воини на една Сянка, с която понякога Амбър влизаше в търговски отношения — тромави, с люспи и шипове — и те свиреха на инструменти, наподобяващи гайди, чиито пискливи звуци долитаха до нас с вибрации и патос.

После идваха още факлоносци и още воини, облечени в своите цветове — от далечни и близки Сенки. Наблюдавахме ги как минават като мигриращи светулки по онзи път в далечното небе, устремени към черната цитадела, наречена Царството на хаоса.

Процесията сякаш нямаше край. Бях загубил всякаква представа за времето. Но, странно, докато ставаше всичко това, бурята като че ли не напредваше. Аз бях така погълнат от зрелището, че престанах да усещам и самия себе си. Съзнавах, че това е събитие, което никога няма да се повтори. Над колоните се рееха ярки летящи същества, а по-високо кръжаха и някакви тъмни форми.

Имаше призрачни барабанчици, същества от чиста светлина и ято летящи машини; видях ездачи, облечени целите в черно, яхнали най-различни зверове; за момент в небето сякаш увисна огнедишащ змей, наподобяващ представление с фойерверки. А звуците — конски тропот и човешки стъпки, свирене и пеене, барабани и рогове — се сливаха в мощна вълна, която се лееше върху нас. И процесията не спираше да се вие, безкрайна върволица по онзи мост от мрак, очертаван вече от светлините й на огромно разстояние.

Тогава, докато очите ми се отместваха отново към края на дългата колона, от блестящата завеса изскочи нова форма. Това беше платформа, драпирана цялата в черно, теглена от чифт черни коне. От четирите й ъгъла се издигаше по един стълб, излъчващ син огън и върху тях бе положено нещо, което можеше да бъде само ковчег, покрит с нашия флаг с Еднорога. Кочияшът беше един гърбушко, облечен в пурпурно и оранжево и дори от това разстояние познах, че е Дуоркин.

Значи, това е то, помислих си. Не знам защо, но ми се струва уместно, уместно е да пътуваш сега към своята родина. Имаше много неща, които можех да кажа, докато беше жив. За някои от тях съм ти говорил, но рядко идваха верните думи. Сега всичко е свършено, защото ти си мъртъв. Така мъртъв, както всички онези, които са отишли преди теб на онова място, където и ние останалите може скоро да ви последваме. Съжалявам. След толкова много години, аз най-после те опознах, започнах да те уважавам и дори взех да те харесвам, едва когато ти прие друго лице и форма… макар че и в тях пак си остана същия хитър стар мошеник. Беше ли в Ганелон твоята истинска същност или той бе само още една форма, приета за удобство? Никога няма да разбера, но ми се иска да мисля, че най-после те видях такъв, какъвто беше, че срещнах човек, който ми харесваше, на когото можех да вярвам и че този човек беше ти. Бих желал да те бях опознал още по-добре, но и на толкова съм благодарен…