Меч на съдбата
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #2
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-332-4
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Меч на съдбата». Краткое содержание книги:
Трубадурът хвана врещящата Дечка, и то много внимателно, въпреки суматохата. Дечка изпищя още веднъж и седна в краката му.
— Спокойно, стопанино — изрече с усилие Даинти Бибервелт. — Това е лична работа, няма нужда от стражи. Ще възстановя щетите.
— Няма никакви щети — каза трезво кръчмарят, след като огледа залата.
— Но ще има — изрече със скърцащ глас пълничкият полуръст. — Защото сега ще му хвърля един бой. И то какъв! Ще го бия жестоко, продължително и вдъхновено, а през това време той ще потроши всичко тук.
Пльосналата се на пода издължена карикатура на Даинти Бибервелт изхлипа жално.
— Нищо подобно — отсече студено кръчмарят, присви очи и надигна лопатата. — Бийте го колкото си искате, но навън, господин полуръст. Иначе ще извикам стражата. Не искам да ме забърквате. Това е… някакво чудовище.
— Господин кръчмарю — обади се Гералт, без да отдръпва меча от шията на съществото, — запазете спокойствие. Никой никого няма да бие, няма да има щети. Ситуацията е под контрол. Аз съм вещер, а „чудовището“, както виждате, ми е в ръцете. Но тъй като май наистина си имаме работа с лични отношения, ще ги изясним спокойно тук, в кръчмата. Пусни момичето, Лютиче, и ела. Имам сребърна верижка в торбата. Вземи я и завържи хубаво лапите на този тук, при лактите, зад гърба. Не мърдай, братко.
Съществото изстена тихичко.
— Добре, Гералт — каза Лютичето. — Завързах го. Да отидем в другата зала. А вие, стопанино, какво стоите? Поръчах бира. А щом съм поръчал бира, тя трябва да ми се носи, докато не извикам: „Вода!“
Гералт избута съществото до другата зала и го настани грубо до стълба. Даинти Бибервелт също седна навъсен.
— Ужасно изглежда — каза той. — Като купчина прокиснало тесто. Виж му носа, Лютиче, всеки момент ще окапе, мамицата му. А ушите му са като на тъща ми преди погребението й. Пфу!
— Момент — промърмори Лютичето, — ти ли си Бибервелт? Да, явно. Но, ако не греша, онова нещо до стълба преди малко също беше Бибервелт. Гералт, сега всички теб гледат. Ти си вещер. Какво става тук, по дяволите? Какво е това?
— Мимик.
— Ти си мимик — изгъгна съществото, люлеейки нос. — Не съм никакъв мимик, а метаморф, и се казвам Телико Лунгревинк Леторт. Накратко Пенсток. Приятелите ми викат Дуду.
— Ще ти дам аз на тебе един Дуду, кучи сине! — изрева Даинти и му се закани с юмрук. — Къде са ми конете? Крадец!
— Господа, обещахте, че ще бъде спокойно — напомни им кръчмарят, който се зададе с кана и наръч халби.
— Ох, бира — въздъхна полуръстът. — Ама че жажда, по дяволите. И глад!
— Аз също бих пийнал — изрече клокочещо Телико Лунгревинк Леторт, но остана пренебрегнат.
— Какво е това? — попита кръчмарят, поглеждайки съществото, което при вида на бирата изплези дългия си език през увисналите си като тесто устни. — Какво е това нещо, господа?
— Мимик — повтори вещерът, без да обръща внимание на гримасата на тварта. — Всъщност има много имена. Меняк, подвойник, векслинг, бедак, доплер. Или метаморф, както сам се е кръстил.
— Векслинг! — извика кръчмарят. — Тук, в Новиград? В моето заведение? Бързо, трябва да викнем стражи! И свещеници! Не искам да имам нищо общо…
— Тихо, тихо — изкашля се Даинти Бибервелт, докато бързо сърбаше супата на Лютичето, която по чудо не се беше обърнала. — Ще викнем когото трябва. Но по-късно. Този мерзавец ме ограби и нямам намерение да го предавам на местните власти, докато не си получа собствеността. Знаем ви вас, новиградците, и съдиите ви също. Сигурно ще ми върнат най-много една десета.
— Смилете се — застена сърцераздирателно метаморфът. — Не ме предавайте на хората! Знаете ли какво правят с такива като мен?
— Може да си сигурен, че знаем — кимна кръчмарят. — Над хванат метаморф свещениците извършват екзорсизъм. А после го завързват, облепват го с дебел слой глина и го пекат, докато глината не се втвърди като тухла. Поне така правеха навремето, когато такива чудовища се срещаха по-често.
— Варварски обичай, наистина човешки — намръщи се Даинти, отмествайки вече празната паница. — Впрочем, може и да е справедливо наказание за бандитизма и кражбите. Е, казвай, мерзавецо, къде са конете ми? И по-бързо, защото ще ти издърпам носа между краката и ще ти го завра в задника! Къде са конете ми, питам?
— Про… продадох ги — простена Телико Лунгревинк Леторт, а увисналите му уши изведнъж се свиха на кълбета, подобно на миниатюрни цветни зелки.
— Продал си ги! Чухте ли? — изуми се полуръстът. — Продал е конете ми!
— Ясно — каза Лютичето. — Имал е време да го направи — тук е от цели три дни. Виждам те тук от три дни… Тоест него… По дяволите, Даинти, значи ли това, че…