101 далматинци
- Автор: Смит Доуди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «101 далматинци». Краткое содержание книги:
— А още не съм сложил капка в устата!
Само след няколко минути излязоха на широкия булевард, който опасваше парка „Риджънтс“. Колко красив изглеждаше паркът, снежнобял под звездното небе!
— Мисис, помниш ли какво ти казах, когато се сбогувахме с парка? — попита Понго.
— Каза ми да си мисля за деня, когато ще се върнем с петнадесет кутрета. А те са деветдесет и седем!
Бяха навлезли в булеварда не от страната, от която напуснаха града, а от противоположната, където се намираше къщата на Злобара. Като я наближиха, Понго видя, че нито един прозорец не свети, затова реши, че няма опасност и може да нареди на кутретата да поспрат за малко.
— Вижте, деца — това е къщата на нашия враг.
— Може ли да дращим по нея и да я хапнем? — попита Късметчето.
— Само ще си нараните ноктите и зъбите — отвърна Понго, без да откъсва поглед от голямата къща.
Мисис надничаше към дворчето на кухнята. Там нещо шаваше — нещо, което беше бяло почти като снега. Беше Персийската котка на Злобара.
Гърбът й бе извит и тя сърдито съскаше.
— Госпожо, нищо няма да ви направим — побърза да я успокои Понго.
— Това са най-учтивите думи, които съм чувала от устата на куче — отвърна котката. — Кои сте вие? Наоколо нямаме черни кучета.
— По природа не сме черни, като изключим петната — рече Понго. — Веднъж дори ви бяхме на гости…
Нямаше нужда да продължава, защото котката се досети за останалото — и нищо чудно, тъй като беше слушала разговорите между мистър и мисис Де Мон.
— Значи сте спасили кученцата от Пъклен дом! Е, браво, браво! Много съм доволна.
Мисис си спомни думите на Злобара, казани през нощта, когато се родиха кутретата, и се обърна към котката с много съчувствие:
— Не се учудвам, че сте на наша страна — чух веднъж, че са ви отнемали котетата след всяко раждане.
— Четиридесет и четири до този момент — уточни котката. — До едно издавени от изчадието, с което живея.
— Защо не я напуснете? — намеси се Понго.
— Чакам подходящ момент. Искам да си отмъстя до насита. Сама не мога да постигна кой знае какво — имам само две лапи. Но затова пък изкарвам ума на прислугата и те напускат — за една котка е много лесно да направи някоя къща да изглежда обитавана от призраци. Освен това оставям мишките да се въдят на воля. А ако знаете как дращя по мебелите! Макар че сърцето ми се къса, като гледам как тя изобщо не забелязва това — направо е ужасна домакиня. Хайде да пуснем кутретата да се поразвилнеят вътре!
— Молим ви, много ви молим да ни пуснете! — в един глас се развикаха малките.
Понго поклати глава.
— Злобара ще се върне всеки миг. Учудвам се дори, че още я няма.
— А, върна се — рече котката. — Обаче излезе на вечеря. Нямаше как — тази сутрин разгоних поредната прислуга. Това ми беше коледният подарък за нея. Хайде, заповядайте!
— Не, Понго, не! — възкликна Мисис. — Сега не е моментът да си отмъщаваме. Трябва да отведем децата у дома. Много са гладни.
Ала кутретата се разшумяха още повече.
— Молим, много молим! Разрешете ни да повредим къщата й!
Вдигнаха такъв шум, че Мисис не можа да чуе какво каза бялата котка на Понго. Той се обърна, успокои кученцата и рече:
— Мисис, промених решението си — по-добре да приемем предложението на нашата приятелка. Много време ще ми трябва да ти обясня защо, затова би ли ми се доверила?
— Разбира се, Понго — отвърна вярната Мисис. — Щом си сигурен, че трябва да си отмъстим на Злобара, добре, с удоволствие.
— Тогава след мен — поведе ги бялата котка. — Тук отзад има вход.
Късметчето и още две гръмогласни кутрета бяха оставени вън да пазят — мъчно им беше, че ще пропуснат такова удоволствие, но дългът си е дълг.
— Ще излаете три пъти, ако видите раираната кола и чуете клаксона й — предупреди ги Понго и поведе останалите след бялата котка. Оставиха синята каручка в уличката зад къщата — Изтърсачето настоя да влезе и то в къщата и да има дял във всеобщото отмъщение.
Котката ги поведе през мазето с въглищата.
— Тук нищо не си заслужава да рушим — забеляза тя и тръгна нагоре по стълбите.
Преминаха през тъмната къща и спряха пред една врата, залостена с резе.
— Ех, ако можехте да дръпнете резето — рече котката — Божичко, ако знаете колко пъти съм опитвала!
— А, Понго много го бива да дърпа резета — гордо заяви Мисис.