Разбудени фурии
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Такеши Ковач #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Разбудени фурии». Краткое содержание книги:
За миг споменът изригна в главата ми. Джими де Сото крещи и дере обезобразеното си лице с пръсти, които вече са изтръгнали едното око и сигурно ще изтръгнат и другото, ако аз не…
Прогоних го.
Дребна неприятност. Случайна искрица върху монитора.
— Може и да си прав — казах аз.
— Може и да съм прав — тихо се съгласи той.
Постояхме мълчаливо, гледайки как мракът приижда. Небето се беше разчистило, колкото да зърнем тънкия сърп на Дайкоку над планините на север и пълния, но далечен Мариканон като медна монета, подхвърлена високо над главите ни. Хотей все още се криеше зад хоризонта на запад. Зад нас огънят се разгоря. Сенките ни придобиха плътност сред трептящото червеникаво сияние.
Когато стана прекалено горещо, Оиши многословно се извини и отиде нанякъде. Аз търпях още минута жегата по гърба си, после се завъртях и с присвити очи се загледах в пламъците. Двама души от екипа на Оиши клечаха от другата страна и топлеха протегнатите си длани. Неясни, размазани фигури сред трептящия въздух и мрака. Приглушен разговор. Не ме поглеждаха. Трудно бе да се каже дали от старомодна учтивост като на Оиши, или просто от обичайния съпернически дух на демилитите.
За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?
Все започвам от най-лесните въпроси.
Обърнах гръб на огъня и тръгнах между бараките към мястото, където бяхме издигнали три наши, дипломатично отдалечени на разстояние от тия на Оиши. Кожата ми усети внезапната липса на топлина, по лицето и ръцете ми плъзна вълна от прохлада. Сред морето от висока трева облените от лунни лъчи бараки приличаха на изплуващи гърбуни. Когато стигнах до онази, където лежеше Силви, забелязах, че изпод затворената врата се процежда светлина. Останалите тъмнееха. Отвън два бръмбара бяха подпрени косо на стойките си, кормилата им и поставките за оръжие стърчаха към небето. Третият не се виждаше.
Докоснах звънеца, дръпнах вратата и влязох. На разхвърляното легло в единия край Ядвига и Кийока побързаха да се отдръпнат една от друга. Срещу тях, огряна от мекото сияние на илуминиева лампа, Силви лежеше като труп в спалния си чувал. Косата й беше грижливо сресана покрай лицето. До краката й мъждукаше портативен нагревател. Другите от екипа ги нямаше.
— Къде е Ор?
— Няма го. — Ядви раздразнено оправяше дрехите си. — Мама му стара, Мики, можеше да позвъниш.
— Направих го.
— Добре де, можеше да позвъниш и да изчакаш, по дяволите.
— Извинявай, не предполагах. Къде е Ор?
Кийока махна с ръка.
— Той и Ласло потеглиха с бръмбара. Писаха се доброволци за охрана на лагера. Решихме да проявим добра воля. Тия хора утре ще ни помогнат да се приберем.
— Тогава защо не се уединихте в някоя друга барака?
Ядвига погледна към Силви.
— Защото и тук трябва някой да пази — тихо отвърна тя.
— Аз ще пазя.
За момент двете неуверено завъртяха очи към мен, после се спогледаха. Накрая Кийока поклати глава.
— Няма начин. Ор ще ни убие.
— Него го няма.
Пак се спогледаха. Ядви сви рамене.
— Добре, но ако нещо…
— Да, ще ви викна. Хайде, бягайте.
— Точно така, Ки… идвай. — Ядвига задърпа приятелката си към вратата. Докато излизаха, тя спря и ми се ухили. — И… Мики, видях те как я гледаш. Никакво пипане, нали? Никакво бърникане из меда. Недей да прескачаш в чужда градина.
И аз се ухилих.
— Да ти го начукам, Ядви.
— Да бе, мечтай си. Безплатно е, мой човек.
По-добре възпитаната Кийока изрече едно беззвучно „благодаря“ и двете изчезнаха. Седнах до Силви и мълчаливо се загледах в нея. След няколко минути посегнах и погалих челото й, както бе сторила Кийока. Тя не помръдна. Кожата й беше гореща и суха като хартия.
— Хайде, Силви. Измъкни се оттам.
Никакъв отговор.
За какъв дявол си се домъкнал тук, Ковач?
Тя не е Сара. Сара си отиде. За какъв дявол си се…
Я млъквай.
Не че имах друг избор, нали?
Споменът за последните мигове в „Токийския гарван“ връхлетя и прогони предишния. Покой и безопасност на масата с Плекс, топла анонимност и обещание за утрешно отпътуване… помнех как се изправих и обърнах гръб на всичко това, сякаш ме бе примамила песен на сирена. Към кръвта и яростта на схватката.
Сега виждах — онзи миг беше тъй решителен, тъй натоварен с трептенето на изменчивата съдба, че би трябвало да пропука под нозете ми, докато прекрачвах през него.