Демонично стъкло

Баща ми затвори очи и си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да се контролира, за да не закрещи.

— Софи — каза той бавно. — Не мога да го направя сам. Магията в този сандък е твърде силна дори за мен. Но ако и двамата се опитаме… мисля, че ще успеем.

— Но защо? Нали ти каза, че този гримоар съдържа най-древните черни магии в света? За какво ти трябва?

Той отново си пое дълбоко дъх.

— По академични причини.

Усетих как ме обзема гняв и магията започна да се надига в мен.

— Ако искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш истината.

— Това е нещо изключително опасно и мисля, че за теб е по-добре да знаеш колкото се може по-малко. Ако… ако ни хванат, ще можеш честно да кажеш, че нищо не знаеш.

— Не — отсякох аз и поклатих глава. — Писнало ми е хората да ме лъжат и да не ми казват всичко! Вчера каза, че е време да навляза в „семейните дела“, и аз се отказах от Ар… от много неща заради теб и заради Съвета. Така че кажи ми какво става.

Беше ред на баща ми да изглежда изненадан. В първия момент си помислих, че се кани да се откаже от цялата работа. Но после кимна.

— Добре, така е честно. Казвал съм ти, че Съветът се е опитвал да възроди демон в продължение на стотици години, преди Вирджиния най-после да намери тази книга. След Алис Съветът е бил единодушен, че книгата е твърде опасна, и решили да я заключат в този сандък. Оттогава никой не е можел да извърши ритуала. Но сега…

— Ник и Дейзи — промърморих аз.

— Именно.

— И какво? Смяташ, че някой е извадил книгата и е превърнал Ник и Дейзи в демони?

Баща ми прекара ръка през косата си и за пръв път видях, че тя трепери.

— Не, не е това. Сандъкът е почти невъзможно да бъде отворен. Просто искам да видя самия ритуал — какво се изисква, за да бъде извършен. Ако разбера какво точно е направено на Ник и Дейзи, може би ще успея да се досетя кой го е направил. И защо.

Звучеше ми достатъчно логично, но да си кажа честно, все още умирах от страх. Да отворя книгата, която съдържа най-черните магии в целия свят, няма как да ми изглежда нещо хубаво, нали? Но не го казах на баща ми.

— А как ще го отворим, щом е толкова невъобразимо трудно?

— Със сила — каза той и потупа с ръка сандъка. — Иначе трябва да се съберат всички дванайсет членове на Съвета, за да може да бъде отворен по друг начин.

— Добре, но тъй като сме само двама и само единият от нас е член на Съвета…

— Не — поклати глава той. — На практика и двамата сме членове на Съвета. Ти се водиш наследник, ерго.

— Не е ли твърде рано сутрин, за да използваш подобни думи? А дори и да съм член на Съвета, сме с около десет души назад.

— Да, затова тук идва моментът със силата. Ако съюзим силите и кръвта си, би трябвало да стане.