Нулев брой
- Автор: Эко Умберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555793
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нулев брой». Краткое содержание книги:
Съвършен наръчник по лоша журналистика, за който читателят постепенно се обърква дали е измислен, или е взет направо от живота. Историята се развива през 1992 г. и в нея се загатват много от мистериите и лудостите на следващите двайсет години точно когато двамата главни герои си мислят, че кошмарът е свършил.
— По-добре Жесика с Ж или Съманта. — Усмихнах ѝ се окуражително и си тръгнах.
Прекарах вечерта у Мая, като успявах, както ставаше понякога, да трансформирам в алков купищата книги, натрупани на нестабилни кули.
Сред купчините имаше и много плочи, стари, винилови, наследство от баба ѝ и дядо ѝ. Понякога дълго лежахме и слушахме. Тази вечер Мая беше пуснала Седмата симфония на Бетовен и с насълзени очи ми разказваше, че още от момиче ѝ се плачело на втората част.
— Започна, когато бях на седемнайсет: нямах пари и един познат ме вкара гратис в една ложа, но нямах място и се бях свила на стъпалата, малко по малко почти се излегнах. Дървото беше твърдо, но не го усещах. И на втората част си помислих, че бих искала да умра така, и се разплаках. Бях малко лудичка. Но продължих да плача дори след като улегнах.
Никога не съм плакал на музика, но се трогнах от факта, че тя го прави. След няколко минути мълчание Мая добави:
— Той обаче е глупак.
— Кой той?
— Ами Шуман — каза Мая, сякаш съвсем бях изкуфял.
— Шуман е бил глупак?
— Ами да, много романтични излияния, и има си хас предвид епохата, но всичко е премислено. И толкова си е изстисквал ума, че е откачил. Разбирам защо жена му се е влюбила в Брамс. Друг тембър, друга музика и bon vivant. Но все пак не казвам, че Роберт е толкова зле, разбирам, че е имал талант, не е от големите тромбони.
— Кои?
— Като шумния Лист или досадния Рахманинов, те със сигурност са пишели лоша музика, всичко е показно, за пари, концерт за тъпаци в до мажор, такива работи. Ако потърсиш, няма да намериш техни плочи в тази купчина. Изхвърлих ги. Селското стопанство е загубило, че те не са останали там.
— А според теб кой е по-добър от Лист?
— Сати, естествено.
— Но на Сати не плачеш, нали?
— Разбира се, че не, той не би искал, плача само на втората част на Седмата. — След това след кратка пауза: — От тийнейджърските си години насам плача и на нещо от Шопен. Но не и на концертите.
— Защо на концертите не?
— Защото като го махнеш от пианото и му дадеш оркестър, вече не знаеш къде е. Писал е пиеси за струнни, медни духови и тимпани, но като за пиано. А и не си ли гледал оня филм с Корнъл Уайлд, където Шопен пръсва капка кръв по клавиатурата? Когато дирижира оркестър, какво ще направи — ще пръска кръв по първата цигулка ли?
Мая не спираше да ме смайва дори когато смятах, че я познавам добре. Значи с нея щях да се науча дори да разбирам музиката. Поне по нейния начин.
Това беше последната щастлива вечер. Вчера се успах и отидох в редакцията чак към обяд. Щом влязох, видях униформени мъже, които ровеха в чекмеджетата на Брагадочо, и един цивилен тип, който разпитваше присъстващите. Симеи беше на вратата на кабинета си, син-зелен.
Камбриа се приближи до мен и каза тихо, сякаш споделя тайна:
— Убили са Брагадочо.
— Какво? Брагадочо? Как?
— Един нощен пазач към шест сутринта, докато се прибирал вкъщи с колелото си, видял труп, паднал по очи и с рана на гърба. В този час му трябвало доста време да намери отворен бар, за да се обади в болницата и полицията. Удар с нож, установил веднага съдебният лекар, един-единствен, но нанесен със сила. Не са оставили ножа забит вътре.
— Но къде?
— В една уличка край улица „Торино“, как се казваше… „Баняра“ или „Баниера“.
Цивилният тип се приближи към мен, представи се накратко, беше инспектор по обществената сигурност, и ме попита кога съм видял Брагадочо за последно.
— Тук в офиса вчера — отговорих, — както, смятам, и всичките ми колеги. Освен това ми се струва, че си тръгна сам малко преди останалите.
Попита ме, както сигурно бе питал всички, как съм прекарал вечерта. Казах — на вечеря с приятелка и после съм си легнал. Очевидно нямах алиби, но май никой от присъстващите нямаше и инспекторът не ми се стори особено притеснен. Беше просто рутинен въпрос, както се казва в полицейските сериали.
По-скоро искаше да разбере дали смятам, че Брагадочо има врагове, дали като журналист не е тръгнал по опасна следа. Как ли пък не, щях да му кажа, не заради дадената дума, просто започвах да разбирам, че ако някой е очистил Брагадочо, това сигурно е било заради разследването му, и веднага ми се стори, че ако покажа, че знам нещо, някой би си помислил, че ще е добре и аз да бъда елиминиран. Не бива да говоря дори с полицията, казах си, Брагадочо нали ми каза, че в неговите истории са замесени всички, дори горските пазачи? И ако до вчера мислех, че е митоман, смъртта му му придаваше известна правдоподобност.