Самотата на простите числа

— Удобно ли е? — попита Матия.

— Да. А за теб удобно ли е? — пошегува се Денис.

— Аз ти звъннах.

— Именно, тогава казвай! От гласа ти разбирам, че има нещо.

Матия замълча. Имаше нещо и то бе там, на езика му.

— Е? — насърчи го Денис. — Какво става?

Матия въздъхна силно в слушалката и Денис забеляза, че трудно си поема дъх. Взе химикалката, която беше близо до телефона и започна да си играе с нея, като си я прехвърляше между пръстите на дясната ръка. После тя падна и той се наведе да я вдигне. Матия още мълчеше.

— Трябва ли да започна с въпросите? — каза Денис. Да допуснем, че ти…

— Предложиха ми място в чужбина — прекъсна го Матия. — В университет. Известен университет.

— Супер! — коментира Денис, който ни най-малко не се учуди. — Изглежда страхотно. Ще отидеш ли?

— Не знам. Трябва ли да отида?

Денис се престори, че се смее.

— Питаш мен, който така и не завърших университета? Аз бих отишъл със сигурност. Винаги е добре да се смени атмосферата.

Помисли си да добави: „И освен това какво те задържа тук?“, но не го каза.

— Освен това онзи ден се случи нещо — престраши се Матия. — В деня, в който се дипломирах.

— Ммм.

— Беше Аличе и…

— И?

Матия се поколеба за миг.

— Изобщо, целунахме се — изплю най-сетне камъчето.

Денис стисна слушалката. Изненада се от реакцията си. Вече не ревнуваше Матия, нямаше смисъл, но в този момент сякаш някаква буца от миналото препречи гърлото му. За миг видя Матия и Аличе да влизат ръка за ръка в кухнята на Виола и усети напиращия език на Джулия Миранди, заврян в устата му, като увита на руло кърпа за ръце.