Щиглецът
- Автор: Тарт Дона
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-152-8
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Щиглецът». Краткое содержание книги:
Вярата в красивото и една нежна, самотна любов срещу свят, изпълнен с предателства, дрога, измами и убийства.
— Ъъ, да — отвърнах. Сам не можех да си обясня защо, но бях започнал да нося пръстена на стареца почти постоянно със себе си. Най-често го държах в джоба на сакото си и постоянно си играех с него, но от време на време го слагах на средния си пръст и го носех, макар да ми беше широк и малко да се въртеше.
— Интересно. От семейството на майка ти или на баща ти?
— На майка ми — отвърнах след кратко мълчание. Не ми се нравеше посоката, която вземаше разговорът.
— Може ли да го видя?
Свалих пръстена и го пуснах в шепата й. Тя го вдигна към лампата и каза:
— Прелестно. Карнеол. И тази гравировка — гръко-римски период? Или е семеен герб?
— Мм, герб, струва ми се.
Тя се вгледа в митичния звяр, оголил нокти.
— Прилича на сфинкс — а може и да е крилат лъв — тя обърна пръстена на една страна в светлината и се взря във вътрешността му. — Ами този гравиран надпис?
Озадаченото ми изражение я накара да се намръщи.
— Не ми казвай, че никога не си го забелязвал. Чакай малко — тя стана, отиде до писалището, което имаше множество чекмедженца и открити отделения за писма, и се върна с една лупа. — Това ще свърши по-добра работа от очилата ми за четене — каза тя и загледа пръстена през лупата. — Този стар, калиграфски шрифт е труден за разчитане — приближи лупата до пръстена, после я отдалечи. — Блакуел. Това говори ли ти нещо?
— Ами… — всъщност в съзнанието ми се мерна нещо, нещо, което не можеше да бъде облечено в думи, но мисълта отлетя, изпари се, преди да добие плът.
— Виждам и гръцки букви. Много интересно — тя пусна пръстена обратно в ръката ми и добави: — Пръстенът е стар — личи по патината на камъка и по това колко е изтрита халката — виждаш ли? Някога, по времето на Хенри Джеймс, американците купували от Европа подобни камеи с антични изображения, и поръчвали да им правят от тях пръстени — сувенири от Голямата обиколка на Европа.
— Щом те не ме искат, къде ще трябва да отида?
За миг госпожа Барбър като че ли се стъписа. Но почти незабавно се съвзе и отвърна:
— Е, на твое място не бих се безпокоила за това сега. Вероятно най-добре за теб ще е да останеш тук още известно време и да завършиш учебната година, не е ли така? Освен това — тя посочи с глава — внимавай с пръстена и гледай да не го загубиш. Виждам колко ти е широк. Може би ще предпочетеш да го прибереш някъде на сигурно място, вместо да го носиш така.
vi.
Но аз продължих да го нося. Или — по-скоро — пренебрегнах съвета й да го скрия на сигурно място, и продължих да го държа в джоба си. Чувствах тежестта му, когато го поставях на дланта си; когато сключех пръсти около него, златото се затопляше от ръката ми, но гравираният камък оставаше хладен. Неговата тежест и старинност, смесицата от солидност и блясък ми действаха успокояващо; ако насочех достатъчно съсредоточено вниманието си към него, той имаше странната власт да ми дава опора в сегашното ми нестабилно състояние, да ме изолира от околния свят, но въпреки това не ми беше приятно да мисля за начина, по който се бях сдобил с него.
Не ми се искаше да мисля и за бъдещето си — защото, макар да не бях очаквал с желание новия живот в мерилендската провинция, изложен на хладната благосклонност на баба ми и дядо ми Декър, сега вече мисълта за онова, което щеше да стане с мен, почваше сериозно да ме тревожи. Всички изглеждаха дълбоко шокирани от идеята за настаняването ми в „Холидей Ин“, предложена от дядо ми и Дороти, като че ли бяха предложили да ме настанят в барака в задния си двор, но на мен тя не ми се струваше чак толкова лоша. Открай време ми се искаше да живея на хотел, и макар че хотелите от веригата „Холидей Ин“ не бяха като онези, които бях виждал в представите си, със сигурност щях да се справя: хамбургери от обслужването по стаите, платени телевизионни канали, басейн през лятото, какво лошо би могло да има в това?
Всички (социалните работници, психиатърът Дейв и госпожа Барбър) не спираха да ми повтарят, че не е възможно да живея сам на хотел в някакво предградие в Мериленд, че каквото и да се случи, никога няма да се стигне дотам — и сякаш не осъзнаваха, че техните предполагаемо успокоителни думи увеличаваха тревогата ми стократно.
— Онова, което не бива да забравяш — казваше Дейв, психиатърът, комуто общинските служби бяха възложили да се грижи за мен, — е, че за теб ще се погрижат, каквото и да се случи. — Той беше трийсетинагодишен, носеше тъмни дрехи и очила с елегантни рамки, и винаги изглеждаше така, сякаш току-що бе присъствал на четене на поезия в криптата на някоя църква. — Защото има много хора, които се грижат за теб и искат за теб само най-доброто.