Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
— Опитвахте се да ми откраднете колата. Това не е нищо, нали?
— Не… Аз не съм…
Сега вече, като изглеждаше по-кротка, се отдръпна да я поогледа. Забеляза, че зъбите й тракаха от страх и че пот бе покрила челото й. Знаеше прекрасно, че не бива да се доверява на привидното, че освен черното и бялото съществуваше една безкрайна гама от разновидности на сивото. Помисли си как начинът на живот на това момиченце даваше право на десните да проповядват, че всякакви мерки по посока на сигурността, та дори и репресии, са необходими в град като Мадрид. Това му напомни прогресивния либерализъм на Кристина, последната му сантиментална приятелка, само на двайсет и три прекрасни години.
— Знаеш ли какво си ти? — попита я неестествено учтиво.
— Остави ме… да си вървя… моля те… — захлипа момичето, притискайки се към стената.
— Знаеш ли какво си? — настоя той.
— Аз… се казвам… — смотолеви някакво име и на колко е години, и двете фалшиви, разбира се. Усмихна й се спокойно.
— Не те питам как се казваш. Питам те дали знаеш какво представляваш. А сега още нещо, дрога носиш ли? От колко време се боцкаш? Купуваш ли си от тая новата, която ви прави мозъците на попара? Гледаш ли онова предаване по младежкия канал, „Знаеш ли?“ Дето го води онази русата германка, Мишел? Преди две седмици даваха за новата дрога и направиха интервюта с такива като тебе, дето си я слагат. Господи, не си ли го гледала? Мишел не ги обвинява, сами че… То какво ли е останало от тях, та да носят някаква вина? Приличаха на мумии. Момичетата на твоята възраст не се отличаваха от момчетата. Като пияни, псуваха и плюеха. Не ги ли гледа? Чакай, имам нещо за тебе. — Не го слушаше, озърташе се уплашена ту на едната, ту на другата страна и в черните като въглени очи се показваше по един резен бяла луна, обаче много точно забеляза ръката, която той извади от джоба си, в нея държеше пари.
Размаха пред лицето й банкнотите, те прошумоляха. И тогава извади и другата си ръка.
— А това тука е визитна картичка и на нея е написан телефонен номер. На частна клиника. Можеш да се обадиш от мое име. Няма да има за тебе списък на чакащите, нито петте минути за преглед по регламент, нито шепа хапчета и после да те пратят да се оправяш сама. Ще се отнесат като с принцеса, няма да усетиш абстиненцията, ще те излекуват. Избирай, едно от двете. — Вдигна ръце и ги размаха като фокусник. — Твоя воля: продължаваш да се тъпчеш с тия гадости и да си опропастяваш живота, или тръгваш по нов път и опровергаваш тия „дълбоко уважавани“ господа по телевизията, които твърдят, че сте добитък и човешки отпадъци…
Тя го гледаше като замаяна. Къдриците тъмна коса бяха излезли от калпачето и обрамчваха главата й като качулка. Тенекиената кинкалерия, която висеше на врата й, проблясваше при всяко повдигане на плоските й гърди.
— Защо го правиш… това? — попита.
Той само сви рамене. Девойката го погледна за последен път и със светкавично движение на змия грабна парите и се отдалечи бегом. Той го очакваше и не го очакваше. Усмихна се, прибра визитката, тя не беше на никаква клиника, а на някакъв фитнес клуб, и потисна смеха си от това, че парите, които момичето изтръгна от ръката му, си бяха нейни: бе й ги измъкнал от джоба на якето, докато се боричкаха. „Ти крадеш и аз крада“, помисли си, а освен това, че можеше да има блестящо бъдеще и като джебчия. В същото време поклати глава: от самото начало всъщност му бе напълно ясно какво тая малка пикла щеше да избере. А ако бе решила, наместо да вземе парите, да поправи живота си? Глупости! Именно така стояха нещата и така са стояли без съмнение винаги. Първо златото, после оловото. Първо привидното, после съдържанието. Венецианският търговец, ковчежетата на Порция. „Мадрид на световно равнище, на висотата на останалите лицемерни метрополиси“, си каза.
Най-напред огледа драскотината на ръката си, кървеше, но се успокои, като си рече, че вкъщи имаше всичко необходимо да я дезинфектира. Събра нещата в багажника и преди да вкара и апарата за сгъстен въздух, се изкуши да провери дали всичко е наред с прекрасната му нова кола.
И тогава я забеляза. Другата драскотина върху синия металик до дръжката на вратата, не много голяма и все пак достатъчно видима. Без съмнение от някакво желязо в неумелите ръце на оня изнервен наркоман.
Къщата бе почти в планината, заобиколена от гора „Самота и природа до самата столица“, пишеше в обявата на агенцията за недвижими имоти с цел привличане на вниманието. Преди е била ловна хижа, собственост на аристократична фамилия, и единственото, което той бе запазил от старинното обзавеждане, бе една табуретка, която държеше на първия подземен етаж. Понякога поставяше върху нея дрехите, които събличаше от тях.