Сенчести игри
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #5
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 954-8610-80-9
- Переводчик: Симеон Цанев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сенчести игри». Краткое содержание книги:
— Променил си се — каза след малко. — Станал си по-твърд.
— За да си Капитан, трябва да си Капитан, а не Архивар или лекар на отряда. Макар че наивният романтик все още е някъде тук. Може би щеше да е на по-преден план, ако бяхме довършили онова, което започнахме на хълма.
Единият от подскачащите камъни достигна баржата.
— За момент ме беше заблудила — казах след малко.
— Идиот. Онази нощ нямаше нищо общо с това. Тогава нямах и минимална надежда, че ще успея да задвижа нещата. Онова на хълма беше жена с мъж, когото обича и желае, Знахар. И тя мислеше, че това е мъж, който…
Следващият камък се заби в корпуса. Баржата потрепери. Гоблин изкрещя:
— Знахар!
— Ще се пораздвижим ли? — попитах. — Или да се поразсъблека, за да се опитам да плувам по-бързо от Иглите?
— Проклет да си! Печелиш.
— Обещаваш ли? И за тях?
— Да, мамка ти.
Рискувах.
— Жабок, донеси нещата на момичето.
Още един камък намери целта си. Чу се трясък на дъски. Аз залитнах, а Гоблин изкрещя отново.
— Нещата ти са си на мястото, Господарке. Докарай Променливия и гаджето му тук.
— Нима си знаел?
— Казах ти вече. Досетих се. А сега, движение!
Старият мъж, наречен Елдрон Гадателя, се появи, но вече в истинския си облик. Това беше предполагаемо мъртвият Покорен, наречен Видоменителя, висок наполовина колкото къща и още толкова широк. Дива невчесана коса обрамчваше главата му. Мръсната му и сплъстена брада приличаше по-скоро на джунгла. Облягаше се на светещ жезъл, наподобяващ издължено и изтънено женско тяло, перфектно до най-малкия детайл. Той беше сред багажа на Господарката и ме доубеди в правотата на теориите ми, когато Жабешкото лице съобщи за неговото присъствие.
Променливия насочи жезъла към реката.
Огнен гейзер, висок над сто стъпки, избликна от водата.
Баржата се раздруса от сблъсъка с друг камък. Разхвърчаха се трески. Долу в трюма конете цвилеха ужасено. Голяма част от екипажа им пригласяше. На светлината на огньовете спътниците ми изглеждаха мрачни.
Видоменителя продължи да издига огнени стълбове, докато блатото не потъна в холокост, който правеше всичките ми досегашни напъни да изглеждат смешни. Писъците на пиратите се загубиха в рева на пламъците.
Бях спечелил облога си.
А Променливия продължаваше да изпепелява всичко около себе си.
Свиреп вой прозвуча сред пламъците, след това утихна и изчезна.
Гоблин ме изгледа. И аз го изгледах.
— Двама от тях само за десет дни — промърморих. За последно бяхме чули този вой по време на Битката при Чар. — И вече не са дружки. Господарке, какво щях да открия, ако бях разровил онези гробове?
— Не знам, Знахар. Вече не знам. Никога не съм очаквала отново да видя Оплаквача, това е сигурно. — Звучеше като изплашено дете.
А аз й вярвах.
Над главите ни прелетя сянка. Гарван, летящ в нощта? Какво ни предстоеше?
Спътницата на Променливия също го видя. Очите й бяха присвити и напрегнати.
Поех ръката на Господарката. Харесваше ми много повече сега, след като си беше върнала уязвимостта.
20.
Уилоу на тясно
Уилоу се намръщи към кораба.
— Толкова съм възхитен, че ще пукна.
— Какъв е проблемът? — запита Корди.
— Не обичам лодки.
— А защо не вървиш? Ние с Кинжала ще те окуражаваме всеки път, когато те мернем по брега.
— Ако имах твоето чувство за хумор, Корди, щях да се самоубия, за да избавя света от мъките му. Но щом трябва да го правим, да го правим. — Той се насочи към кея. — Да си виждал Жената и палето й?
— Пушека по-рано се мотаеше наоколо. Мисля, че вече са се качили. Без много шум и с прокрадване. Радишата не иска никой да знае, че напуска града.
— Ами ние?
Кинжала се засмя.
— Ще се разциври, защото момичетата не са дошли да го завлекат обратно в кръчмата.
— Доста циврене ще има, Кинжал — отвърна Корди. — Старият Уилоу не може да отиде никъде, без да ореве орталъка, че трябва да се движи.
Корабът всъщност не беше толкова зле. Дълъг шестдесет стъпки и удобен за товара си, който се състоеше само от петимата пътници. Лебеда не пропусна и за това да се размрънка, когато разбра, че Радишата не е довлякла стадо слуги.