Ничия земя [bg]

— Повярвай ми, имах трийсет години на разположение, за да се подготвя за нея.

Той отключи колата и седна зад волана. Нокс се настани до него, погледна го и попита:

— Къде отиваме?

— Отец Руни каза, че не очаквал майка ми онази вечер, но това не означава, че не би могла да го посети. Ако е тръгнала към църквата, нещо може да й е попречило да стигне там.

— Например?

— Например някой.

— Смяташ, че някой я е нападнал? На територията на действаща военна база? При толкова много хора наоколо? Как е възможно някой да го направи?

— Няма да повярваш какви неща съм виждал да правят.

Не след дълго се върнаха във Форт Монро и паркираха пред стария дом на семейство Пулър. Нокс огледа къщата.

— Влизал ли си вътре?

— Не. Още се подготвям.

— Изглежда хубава къща.

— Все пак баща ми вече беше бригаден генерал. Наистина беше хубава. Най-хубавата, в която сме живели.

— Къде отидохте с брат ти след изчезването на майка ви?

— Живяхме известно време във Флорида при леля, сестрата на баща ми. Често й бяхме ходили на гости преди. Двете с майка ми се разбираха чудесно.

— Леля ти жива ли е?

— Не… убиха я.

— Божичко, Пулър. Как? Защо?

— Сложно е. Ще кажа само, че открих извършителите и те си получиха заслуженото наказание.

— Леля ти, брат ти, а сега и майка ти. Още някакви роднини, за които трябва да отмъстиш?

— Надявам се, че не.

— Къде отидохте, след като напуснахте дома на леля ти?

— Баща ми получи ново назначение и ни взе със себе си. Все пак беше наш родител, макар да не се свърташе у дома. Но хората му се грижеха за нас. Той уреждаше тези неща… икономки, чистачки, хора, които да ни помагат с домашните, да ни водят на тренировки и прочие. После Боби влезе в Академията на ВВС, а две години по-късно аз постъпих в колеж.

Двамата замълчаха и се загледаха в къщата.

— Не смяташ ли, че трябва да влезем? — попита Нокс.

Пулър я погледна.

— Защо?

— Може да си спомниш нещо, което да ни бъде от полза.

— Нокс, не си спомням абсолютно нищо… — започна той, но внезапно млъкна и впери поглед през прозореца на колата.

— Какво има? — попита Нокс.

Пулър се замисли за всичко, случило се онази вечер, което бе забравил, докато брат му не му припомни някои неща.

— Аз… аз, изглежда, имам избирателна памет — отвърна той.

— В такъв случай сме длъжни да влезем.

— Заключено е.

— Не мисля, че това ни е спирало преди.

— Знам, че теб не те е спирало. Виждал съм те да отключваш вратата, да влизаш и да убиваш човека вътре.

— Не е честно! Тя се опита да ме убие.

— Да вървим — каза Пулър и слезе от колата.

Отправиха се към предния вход и тъй като улицата бе пуста, той й позволи да почовърка патрона. Влязоха вътре и Пулър се огледа, а Нокс го наблюдаваше внимателно.

— Променила ли се е много?

Той поклати глава.

— Армията не си пада по промени в интериора. Основните неща не се променят. Можеш да пребоядисаш стените, но когато си тръгваш, трябва да ги оставиш кремави. Стандартна процедура.