Смъртоносни машини [bg]

Катрин Валънтайн не се присъедини към празненствата и празнуващите, нито пък се поддаде на паниката, която беше завладяла града.

Откакто се върна от Дълбокия търбух, стоеше в стаята си и постоянно се миеше, за да отмахне от себе си отвратителната воня на Секция 60. Почти не се хранеше и накара прислужниците да изхвърлят дрехите, които беше носила в този ден. Спря да ходи на училище. Как можеше да отиде при приятелките си и техните глупави разговори за дрехи и момчета, предвид онова, което знаеше? Навън слънцето огряваше моравите, цветята цъфтяха, а дърветата се раззеленяваха, но как можеше отново да се наслаждава на красотата на Хай Лондон? Единственото, за което можеше да мисли, бяха хилядите лондончани, които се претрепваха от работа и умираха в мизерия, за да могат няколко богати късметлии като нея да живеят в лукс.

Написа писма до наблюдателите и полицията, но скъса и двете. Какъв беше смисълът да ги изпраща, след като всички бяха наясно, че Магнъс Кроум контролира полицията и наблюдателите? Дори висшият жрец на Клио беше назначен от лорд-кмета. Щеше да се наложи да почака завръщането на баща си, за да се направи нещо по въпроса с Дълбокия търбух, в случай че Лондон не бъдеше изяден дотогава.

Разследването ѝ относно обезобразеното момиче също беше ударило на камък. Чирак Под не знаеше нищо — или се преструваше, че не знае, — а нямаше към кой друг да се обърне.

Тогава, на третия ден, откакто Лондон бягаше от Панцерщад-Байройт, дойде писмо за нея. Катрин нямаше представа кой е изпращачът. Повъртя плика няколко пъти в ръката си и погледа марката от шестия етаж. Изпитваше някакъв странен страх.

Най-накрая го отвори и от него падна лист, който цопна в закуската ѝ от водорасли. Хартията беше обикновена и рециклирана толкова пъти, че беше мека и космата на допир, с воден знак, който гласеше: „Не хаби, а съхранявай“.