Анихилация [bg]

Небрежният й тон не ми хареса.

— Аз съм също толкова човек, колкото теб. Това е нещо съвсем естествено — отвърнах аз, но осъзнах, че тя няма да разбере, че говоря за сиянието. Искаше ми се да й кажа, че и аз съм нещо естествено, но не знаех дали е истина, пък и всичко това нямаше да ми помогне в случая.

— Кажи ми името си! — изпищя тя. — Кажи ми името си! Кажи ми проклетото си име!

— Това нищо няма да промени! Как би могло? Не те разбирам.

Вместо нея ми отговори тишината. Геодезистът нямаше да каже и дума повече. Аз бях демон, дявол, нещо, което тя не можеше или не искаше да разбере. Усещах как се приближава, приклекнала за прикритие.

Нямаше да стреля преди да се прицели добре, а аз изпитах желание да я засипя с дъжд от куршуми. Вместо това започнах полу да пълзя, полу да се влача към нея, като бързо се движех покрай водата. Тя може би очакваше да се опитам да се измъкна, като се отдалеча, но аз знаех, че с обсега на автомата й това би било равносилно на самоубийство. Опитах се да забавя дишането си. Исках да доловя всеки звук, който би издал местоположението й.

След миг чух стъпки срещу себе си от другата страна на хълма. Загребах кална пръст, направих я на топка и я хвърлих далеч надолу, откъдето идвах. Падна на петнайсетина метра от мен в края на черната вода, а аз стигнах до върха на склона и надзърнах към пътеката.

Темето на геодезиста стърчеше на около три метра пред мен. Тя пълзеше през високата трева. Видях я само за миг. Откри ми се за по-малко от секунда, след миг щеше да изчезне. Не се замислих. Не се поколебах. Застрелях я.

Главата й се изметна на една страна и тя се отпусна беззвучно на тревата, обърна се на гръб, простенвайки, сякаш някой я е обезпокоил насън, и остана неподвижна. Едната страна на лицето й беше обляна с кръв, а челото й изглеждаше гротескно обезобразено. Аз се спуснах обратно по склона. Гледах пистолета си. Бях едновременно и изненадана, и не, че наистина съм я уцелила. Чувствах се притисната между две бъдещата, макар че вече бях взела решението да живея в едно от тях. Сега бях само аз.

Когато погледнах отново — предпазливо и ниско залегнала, видях, че още лежи неподвижно просната на същото място. Досега никога не бях убивала. Предвид логиката на това място, не бях сигурна дали и сега наистина съм убила някого. Поне така си казвах, за да успокоя треперенето си. Защото въпреки всичко не спирах да си мисля, че можех да се опитам да поговоря по-дълго с нея, да я убедя, или пък да избягам.

Изправих се и тръгнах нагоре по хълма; всичко ме болеше, макар че в рамото ми бе останала само тъпата болка. Застанала над тялото й и пушката, паднала точно над окървавената й глава като удивителна, аз се зачудих какви ли са били последните й часове в базовия лагер. Какви ли съмнения са я глождили? Дали е тръгнала назад към границата, а после се е разколебала, върнала се е в лагера и пак е тръгнала, измъчвана от нерешителност? Несъмнено нещо я беше накарало да се изправи срещу мен. Или пък й е стигало да прекара сама една нощ в собствената си глава на това място. Самотата може да смаже човека, да го накара да си мисли, че трябва да предприеме действия. Дали ако се бях върнала по-рано, както бях обещала, всичко щеше да се развие другояче?