Игрите на Немезида [bg]

Ерих наля още два шота текила и подхвърли:

— Научих нещо важно от теб, когато си тръгна.

— О, я кажи.

— Никога няма да съм най-силният в една стая, освен ако не съм сам. — Той размърда пак недъгавата си ръка. — Но обикновено съм най-умният. Изпълнението на един план може да се възложи на други. Но съставянето му — не винаги.

— Вярно е — съгласи се Еймъс. — Ето защо аз никога няма да бъда капитан на кораб.

Ерих реагира на думите му. Не трепна, нито пък изражението му се промени, но Еймъс видя, че ги отбеляза и ги скъта като важни.

— Обаче винаги си полезен — посочи Ерих. — Винаги си бил полезен. В момента член ли си на някой екипаж?

— Не си ли ме виждал по новините?

— Виждал съм те. Изглеждаш различен. Обръснал си си главата, чупили са ти носа още няколко пъти. Но аз никога не забравям имена.

— Е, във всеки случай не и моето — рече Еймъс. Вдигна чашката в наздравица за Ерих и я гаврътна. — Gracias за което, между другото.

— Значи още си с онзи екипаж, а? — попита Ерих.

— Да. Защо?

— Ами защото в момента седиш в моя офис и пиеш моята текила. Все още се опитвам да го осмисля. Полезен човек като теб винаги може да си намери работа. Ако това искаш, имаш го. Но ако не си тук да търсиш работа, какво търсиш?

Еймъс взе бутилката и си наля още едно. Ерих положи големи усилия да не изглежда нервен. Явно имаше богат опит, защото почти му се удаде. Времето променя много неща. Ерих се бе превърнал от нервен малък хакер с цена за главата му в шеф на внушителна част от пристанищния район на Балтимор. Но някои неща не се променят. Някои издайнически следи никога не изчезват. Докато Ерих стоеше съвършено неподвижно и го гледаше в очите, без да мига, мъничката длан на лявата му ръка се свиваше и отпускаше като бебе, което се опитва да докопа някоя играчка току извън обсега си.

— Ходих в къщата на Лидия — отговори Еймъс, посръбвайки бавно от текилата.

— Вече не е на Лидия. Тя е мъртва — уточни Ерих. — За това ли става дума? След като си тръгна, аз се грижих за нея, както би се грижил самият ти.

— Нима? — повдигна вежди Еймъс.

— Добре де — призна Ерих и извърна смутено глава настрани. — Не точно както би се грижил ти.

— За това също ти благодаря — вметна Еймъс.

— Едно време ти не ме уби, макар че имаше пълно основание да го направиш, а след това не можеше да останеш повече тук — каза Ерих и се приведе напред. Лявата му ръка престана да се свива. — Да напуснеш бе част от услугата, която ми направи. Никога не го забравих. Тя също ми помагаше, отначало. Помогна ми да изградя това, което имам сега. Научи ме да използвам мозъка си, за да побеждавам мускулите. Никога нищо не ѝ е липсвало, ако е било по силите ми да ѝ го дам.