Белязания цар

– Тя е войник под мое командване. Тази линия не мога да пресека.

– Щом мисията ни приключи, вече няма да е под твое командване, Адрик, а от километър се вижда, че си пада по теб.

– Така ли?

Като че ли бе огорчен от новината, но Нина вече не му се връзваше на преструвките. Нагласи по-удобно презрамките на раницата си и каза:

– Да, за мое огромно изумление.

– Ти също си падаш по мен, Зеник. Сигурно е заради слънчевия ми мироглед.

– Ако трябва да избирам от кого да приемам заповеди – от теб или от Зоя Назяленска, ти винаги ще печелиш, Адрик.

Дъхът му се закълби бял в студа.

– Бях влюбен в нея до уши.

– Важи за всички ни. Дори когато те съсича на две с няколко добре подбрани думи, изобщо не чуваш какво казва, а само се дивиш колко добре изглежда, докато ти свива парцалките.

– Ужасяваща е – кимна замислено Адрик. – Веднъж един съученик подпали собствената си коса, защото се беше зазяпал по нея. А тя само го погледна пренебрежително.

Нина насочи към Адрик отровен поглед и проточи с най-отровния си глас, подобен на Зоиния:

– Някой да излее кофа вода върху тоя идиот, преди да е подпалил двореца.

Адрик потръпна.

– Леле, получава ти се. – Стигнали бяха до кръстопът и Адрик извади картата. Поеха на запад и той добави: – Зоя е красива, да. Но има и друго. Само тя не промени отношението си към мен, след като си изгубих ръката.

– Ужасното си отношение?

– По-ужасно от това, здраве му кажи. Но пак предпочитах нейните обиди пред постоянната суетня на Надя, сто пъти.

– Сестрите така правят. Предполагам, де. Макар че и ти се държеше като квачка с пиленца, когато ние се върнахме от Долината.

По онова време и двамата бяха на практика деца. Нина учеше в училището за Гриша, когато евакуираха всички от сиропиталището на Керамзин. Но Адрик беше обърнал земята да го пуснат със сестра му, молеше се наляво и надясно да тръгне с нея и да се сражава рамо до рамо с Призоваващата слънцето. Затова не беше с тях, когато Тъмнейший взе Нина и други ученици за заложници.

– Не за вас се тревожех – каза Адрик. – Представи си само… ако всички вие бяхте загинали и само аз останех в училище, направо щях да се гътна от чувство за вина.

Нина се засмя, но истината бе, че знаеше за какво говори Адрик. Знаеше всичко за вината. Често се питаше защо е оцеляла след толкова изпитания: първо дрюскеле я плениха, после корабът им потъна, след това Каз Брекер я забърка в безумните си удари, а накрая и пристрастяването към парем. Не беше известно друг Гриша да е оцелял след пълна доза от дрогата. Защо тя бе оцеляла? Нещо специфично във вида на наркотика, който беше взела? Или я бе спасило желанието да покаже среден пръст на Ярл Брум и неговите ловци на вещици? Шанс, съдба, късмет. Не знаеше с какво име да го нарече. Понякога ѝ се струваше, че Матиас я е задържал в света на живите само със силата на волята си.