Отровителят

— Ясно ми е. Ще го имам.

Тя се облегна на стола си и се прозя.

— Хубаво, защото тук стигаме до онова, за което не знам много. Мога да обясня теорията и процеса. Но всички данни са у теб. И когато поискат да задълбаят в тях, аз вече не съм в свои води.

— Остави на мен — успокои я Кейлъб. — Знам, че искат много…

— Двайсет?

— Но не е непреодолимо. Изминали сме половината път. Болницата за ветерани ни изпраща нови тъканни проби на всеки две седмици. Помисли каква е базата им от пациенти — не само онези с вида болка, който ни интересува, но и хора с тежки рани, които нямат нищо против да се включат в програмата.

— Нашите хора — каза тя.

Кейлъб кимна.

— Аз ще ги обработя, когато постъпят. Говоря за пробите от ветераните. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Всичко се подрежда, както ги уверявахме, че ще бъде.

— И ще се вместим?

— Имаме време до края на януари.

— Последният петък на януари.

— Това е следващата година — ненужно напомни Кейлъб. — Време колкото искаш.

Тя се усмихна. И на двамата беше ясно, че става дума за седмици. Той стана и се обърна да излезе.

— Кейлъб?

— Да?

— Наистина съжалявам за Бриджит. Знам колко я харесваше.

Той кимна и тихо затвори вратата. Преди да се върне в кабинета си, запали осветлението в главната лаборатория и включи масспектрометъра за газова хроматография. Провери в дневника до апарата за използването му. Единствените инициали за миналата седмица бяха на Джоан. Себе си не бе вписвал. Джоан беше съвестна и спазваше всички предписания. Въпреки това той прегледа и дневника с протоколите за превантивна поддръжка, за да се увери, че всеки блок на анализатора е почистен и приведен в начално състояние.