![Ударът [The Rainmaker-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/9/6/udart-the-rainmaker-bg-download.jpg)
Ударът [The Rainmaker-bg]
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ударът [The Rainmaker-bg]». Краткое содержание книги:
Мигам, мъча се да фокусирам поглед и неуверено мънкам:
— Днес е петък.
— Не — отсича тя. — Събота е.
Няколко секунди се зяпаме мълчаливо, после поглеждам часовника — станало ми е навик още от първите дни при Лейк.
— Петък е, мис Бърди. Петък. Днес съм на работа.
— Събота е — упорито повтаря тя.
Продължаваме да се гледаме. Тя зяпа гащетата ми.
Аз съм се втренчил в калните й обувки.
— Вижте какво, мис Бърди — топло изричам аз. — Знам, че днес е петък и след час и половина трябва да бъда в кантората. През почивните дни ще се заемем с тора.
Залъгвам я, естествено. Утре сутрин смятам пак да съм на бюрото.
— Ще изгние.
— Нищо няма да му стане до утре.
Всъщност може ли тор да изгние? Не ми се вярва.
— Исках утре да се погрижим за розите.
— Ами защо не се погрижите за розите днес, докато съм в кантората, а утре ще оправим тора.
Тя обмисля предложението и изведнъж се превръща в окаяна старица. Раменете й провисват, върху лицето й се изписва дълбока печал. Трудно ми е да реша дали се смущава.
— Обещаваш ли? — смирено пита тя.
— Обещавам.
— Ти каза, че ще вършиш градинарската работа, ако сваля наема.
— Да, знам.
Как бих могъл да забравя? Напомня ми го по два пъти на ден.
— Добре тогава — казва тя, сякаш точно за това е дошла. После изприпква през прага и продължава надолу но стълбата, като си мърмори през цялото време. Аз бавно затварям вратата и се чудя но кое ли време ще дойде да ме вдигне утре.
Обличам се и подкарвам към кантората, където вече са паркирани пет-шест коли и някои кабинети светят. Още няма седем. Изчаквам, докато на паркинга се появява нова кола, и отмервам движенията си до секунда, тъй че да се озова пред входа едновременно с някакъв мъж на средна възраст. С едната си ръка той крепи куфарче и чаша кафе, докато с другата рови за ключове.
Изглежда, че появата ми го стряска. Кварталът не е от най-престъпните, но все пак се намира встрани от центъра и хората са наплашени.
— Добро утро — сърдечно поздравявам аз.
— Добрутро — смотолевя той. — Мога ли да ви помогна?
— Да, сър. Аз съм новият помощник на Бари Ланкастър и тъкмо идвам на работа.
— Име?
— Руди Бейлър.
За миг ръцете му застиват и той сбръчква вежди. Докато клати глава, долната му устна се подвива напред.
— Не ми говори нищо. Аз съм административен директор. Вечно узнавам последен.
— Нае ме преди четири дни, кълна се.
Той пъха ключа в ключалката и боязливо се озърта през рамо. Сигурно ме мисли за крадец или убиец. А пък аз изглеждам съвсем прилично — със сако и вратовръзка.
— Съжалявам, но мистър Лейк строго държи на мерките за безопасност. Извън работно време не допускаме никого, освен персонала. — Човекът направо се хвърля през вратата и преди да я затръшне под носа ми, подвиква отвътре: — Кажете на Бари да ми позвъни тая сутрин.
Нямам желание да вися като просяк на стъпалата, очаквайки следващия човек от персонала. Отскачам с колата до някакъв деликатесен магазин, където си взимам вестник, кафе и кифла. Убивам един час сред клюки и цигарен дим, после се завръщам на паркинга, където вече има доста коли. Хубави коли. Елегантни германски автомобили и други вносни машини. Старателно си подбирам място до един шевролет.
Жената на рецепцията вече ме е виждала няколко пъти да влизам и излизам, но се прави на разсеяна. Нямам намерение да я уведомявам, че съм служител като нея. Тя се обажда на Бари, който любезно разрешава да бъда допуснат в лабиринта.
Бари е на педали, защото към девет трябва да бъде в съда, щял да завежда там някакво дело за некачествена продукция. Твърдо съм решил да обсъдим въпроса за моето назначаване, но моментът не е от най-подходящите. Мога да изчакам ден-два. Докато тъпче разни папки и документи в тумбестото си куфарче, за момент ми хрумва идеята да отида да му помагам в съда.
Той обаче има други планове.
— Искам да се срещнеш със семейство Блек и да донесеш подписан договор. Още сега.
Думата „сега“ прозвучава тъй отсечено, че нямам и капка съмнение накъде ще се запътя.
— Ето договора — продължава той. — Снощи го подготвих. Хвърли му едно око. Трябва да го подпишат и тримата — Дот, Бъди и Дони Рей, след като вече е пълнолетен.
Кимвам самоуверено, макар че по-скоро бих предпочел да ме пребият, отколкото да прекарам утрото със семейство Блек. Надявах се да отлагам срещата с Дони Рей до безкрайност, но вече няма накъде.
— А след това? — питам аз.
— Ще бъда в съда цял ден. Обади ми се при съдията Андерсън.
Телефонът звъни и Бари нетърпеливо ми помахва, сякаш аудиенцията е приключила.