Загадката на Ендхаус

— Много ме ядосва. Вечно нещо не му е в ред.

— Той служи за красота, а не за удобство, мадам обади се Поаро.

— Не може ли да се съчетаят двете? — Фредерика ни изгледа всички наред. — Да не съм прекъснала някакво съвещание?

— Не, съвсем не, мадам. Говорехме за клюките, за престъплението. Чудехме се колко бързо се разпространяват новините: всички вече знаят, че мадмоазел Ник е била сгодена с тоя смел летец, дето загина.

— Значи, Ник е била сгодена с Майкъл Ситън! — възкликна Фредерика.

— Изненадана ли сте, мадам?

— Малко. Не зная защо. Разбира се, аз наистина мислех, че много се беше увлякъл по нея миналата есен. Те много често излизаха заедно. Но после, след Коледа като че ли и двамата охладняха един към друг. Доколкото ми е известно, те почти не са се срещали.

— Тайната: те са я пазили много добре.

— Вероятно е било заради стария сър Матю. Струва ми се, че той е бил наистина малко смахнат.

— Нищо ли не подозирахте, мадам? А пък мадмоазел Ник е била толкова близка ваша приятелка!

— Ник умее да бъде потайна като дяволче, когато поиска — промълви полугласно Фредерика. — Но сега ми е ясно защо беше толкова нервна напоследък. О, трябваше да се подсетя от нещо, което тя каза едва онзи ден!

— Вашата малка приятелка е много привлекателна, мадам.

— Нашият Джим Лазаръс мислеше същото по едно време — подхвърли Чаленджър със силен, доста нетактичен смях.

— А, Джим!… — Фредерика сви рамене, но на мене ми се стори, че това я ядоса.

Тя се обърна към Поаро:

— Кажете ми, мосьо Поаро, не сте ли?…

Тя прекъсна. Високата й снага се олюля, лицето й стана още по-бяло. Очите й бяха вперени в средата на масата.

— На вас не ви е добре, мадам.

Аз придърпах едно кресло, помогнах й да се отпусне на него. Тя поклати глава, промърмори „Нищо ми няма“ и се наведе напред захлупила лице в шепите си. Ние я наблюдавахме обзети от неловко чувство.

След една минута тя седна изправено.

— Колко глупаво! Джордж, приятелю, не се учудвайте. Хайде да говорим за убийства. За нещо възбуждащо. Искам да зная дали мосьо Поаро е вече попаднал на следата.

— Още е твърде рано да се каже, мадам — отговори уклончиво Поаро.

— Но вие вече сте стигнали до известни заключения, да?

— Може би. Обаче имам нужда от още много доказателства.

— О! — Гласът й прозвуча неуверено. Изведнъж Фредерика стана.

— Боли ме глава. Май ще ида да си легна. Може утре да ме пуснат да видя Ник.

Тя поривисто напусна стаята, Чаленджър се начумери.

— Човек никога не знае какво ще направи тая жена. Ник може да я обича, но аз не вярвам тя да обича Ник. Но човек никога не може да разбере жените. Все повтаря „миличка“, „миличка“, „миличка“ цялото време, а може би всъщност иска да каже „да те вземат дяволите“. Излизате ли, мосьо Поаро?

Поаро се беше изправил и грижливо чистеше някакво лекенце на шапката си.

— Да. Отивам в града.

— Аз нямам никаква работа. Мога ли да дойда с вас?

— Естествено. Ще ми бъде много приятно.

Ние излязохме от стаята. Поаро се извини и се върна.

— Бастуна ми — обясни той, когато излезе отново.

Чаленджър се понамръщи. И наистина бастунът с тежкия пръстен от ковано злато доста биеше на очи.