Приключенията на Лиско по море

А магарето спеше ли, спеше. Лиско хвърли последен поглед на Черното море, което умееше да бъде по-синьо от много други морета е по-привлекателни имена, и спокойно се спусна по Хълма на медените сокове. О, там наистина растяха най-сладките магарешки тръни, защото морските ветрове ги даряваха със солената си влага.

А магарето спеше ли, спеше. Лисичето отново си послужи с опашката, погъделичка го по ноздрите. Мокси кихна и заспа. Погъделичка го пак. Мокси кихна и се обърна на другата страна. Погъделичка го пак. Мокси кихна и отвори очи.

— Добро утро! — извика бодро Лиско.

— Добро утро ли?… — Лисичето за първи път виждаше замрежен магарешки поглед. — Не е ли „добър вечер“?

— Нощта мина отдавна, Мокси.

— Не думай!

Магарето се изправи и се прозя.

— Тръгваме ли? — запита учтиво Лиско.

— Ей сега… Хапвам и тръгваме!

— Оставаш си магаре! — ядоса се лисичето и потегли на запад, към Тихата гора.

Мокси погледна тръните и хукна след него.

— Лиско, защо се сърдиш?… Нямам ли право на закуска?

Лиско вървеше. Не се обръщаше и не говореше.

— Много бързаш… Ох, ще пукна от глад.

Мокси ускори крачките си. По мълчанието на Лиско магарето се мъчеше да разбере колко е ядосан. Най-после го настигна, след това го изпревари, спря се и каза:

— Скачай!

Лиско се метна на гърба му и се ухили.

— Напред! — извика той.

— Към родното място! — извика Мокси и разпери уши. Лиско запя, но се засрами и млъкна. Сети се, че от туй пътешествие се връща възмъжал и по-умен. Въздъхна и каза високо: